— Ами не можехме да бъде сигурни, че са от куршуми.
Урсула свали фотоапарата удивена.
— Че какво друго може да бъде?
— Някакво хладно оръжие…
— Намирате шест трупа с по две кръгли дупки в черепа и първото, което ви хрумва, е древно хладно оръжие, а не куршум?
— Каролините4 не са от древността.
Урсула предпочете да не отговаря. Върна се към снимането.
— Дали много каролини са носели дрехи от гортекс? — Тя свали фотоапарата и кимна към двата скелета, частично покрити от сиво-жълти парцали.
— Тези двата ги изкопахме последно. Те са най-навътре.
Гласът на Ян-Ерик трепереше от едва сдържан гняв. Очевидно търпението му се изчерпваше. Себастиан наблюдаваше с интерес. Урсула и друг път се беше заяждала с уменията на провинциалните полицаи, но това беше грубо дори по нейните стандарти. Торкел държеше да бъдат в добри отношения с местните колеги. Винаги е бил такъв. Това беше една от многото причини да постигат толкова успехи. Урсула го знаеше много добре. И въпреки това се нахвърли върху горкия човечец.
Себастиан чу как Торкел си прочиства гърлото:
— Дай на Били да довърши фотографирането, а ти ни обясни какво гледаме. Време е да се връщаме.
Урсула се изправи и изгледа Торкел, който направи крачка напред. Той срещна погледа й спокойно. Гласът му беше тих и сдържан, сякаш я молеше за услуга, но лекото кимване в нейна посока ясно показваше, че това е заповед. Себастиан не можеше да не се впечатли. Типично Торкелово решение на проблема. Той прекъсна в зародиш неприятната сцена, Ян-Ерик вероятно помисли, че Торкел заема неговата страна, но изтъквайки липсата на време и нейните способности, той се справи, без да повишава глас или да излага Урсула. Били пристъпи напред и тя му подаде фотоапарата, след което пак приклекна до гроба.
— Първоначални наблюдения: четирима възрастни, две деца. Ако се съди по ширината на таза двама от възрастните са жени.
— Откога са тук?
— Трудно е да се каже. Влага, пореста почва, редовни валежи… При всички случаи над пет години. — Тя се изправи и започна да обикаля около гроба. — Двама, изглежда, са погребани с дрехите. Другите двама възрастни и децата — не.
— Възможно ли е дрехите на другите да са изчезнали? — обади се Ваня. — Да са изгнили? Ако са били от друг материал, който се разпада по-бързо.
— Не е изключено, но по тях няма и най-малка следа от дрехи. Нито копчета, нито ципове, нищо.
— Дали четиримата са тук по-отдавна от другите двама, как смяташ?
— Не изглежда така. Всички са положени на едно ниво. Едни и същи обезцветявания на костите. Телата са еднакво позиционирани. Според мен можем да приемем, че са заровени по едно и също време.
— Но защо им е да събличат четирима, а другите двама — не?
Урсула не отговори. Тя отново клекна и внимателно завъртя два от черепите, които се бяха оказали обърнати на една страна.
— По каква причина липсват зъбите?
Отново Йенифер зададе въпроса.
— В гроб — по никаква. — Урсула се изправи. — Някой ги е избил, преди да се озоват тук.
— Някой, който не е искал да бъдат идентифицирани? — попита Йенифер.
Тя чувстваше болка по протежение на гръбначния стълб. Беше избрала работата в полицията в търсене на екшън и вълнение. Това беше простата причина. Разбира се, и по-рутинната работа носеше известно удовлетворение, но това тук беше всичко, за което бе мечтала. Да издирва, да събира две и две, да гони, да удря, да залавя. Бореше се да не се ухили широко, едва ли щеше да се изтълкува добре. Настроението в подгизналата шатра беше мрачно.
— Това е възможна хипотеза — кимна Урсула в отговор на въпроса й.
Досега Себастиан не беше обелил и дума. Излезе от шатрата. Искаше да се махне оттам. Вътре беше прекалено задушно. Едва се дишаше. Дори дъждът беше за предпочитане.
Отметна плата над входа и излезе навън. Дъждът беше поспрял. От север духаше мразовит вятър. Себастиан си закопча якето догоре и два пъти си пое дълбоко дъх.
Шестима мъртви. Две деца. Приличаше на екзекуция. По негово време „Риксмурд“ рядко се натъкваше на детеубийци, но все пак се беше случвало. Себастиан въздъхна шумно. Далеч не всеки може да застреля дете. Значи си имаха работа с изключително необичаен извършител. Но после да им избие и зъбите…
Шестимата заровени тук надали са били първите му жертви.
Нито пък последните.
4
Така наричали войниците на шведските крале Карл XI (1660–1697) и Карл XII (1697–1718). — Б.пр.