Себастиан беше сигурен в това.
20
Ленарт крачеше напред-назад из офиса, който беше сърцето на „Мисия: разследване“. Редакционната колегия беше събрана там от над десет часа и днес се състоеше от повече от двайсет души. Бяха натъпкани в тясното помещение на втория етаж в сивата сграда на телевизията в Йердет. Най-близките им съседи бяха от редакцията за култура, която се състоеше от по-малко хора в по-голямо помещение, а и повече служители се радваха на лукса да имат собствен кабинет. Ленарт също разполагаше с такъв допреди две години, когато Стюре Лиледал стана шеф и първата му работа беше да срути всички стени, за да се отвори открито пространство, където „креативността и спонтанните хрумвания ще се леят свободно“. Искал да увеличи обмена на идеи и съвместната работа в групата, така обясни, но Ленарт знаеше, че истинската причина е желанието да сместят възможно най-много служители във възможно най-тясно пространство. Сега всички стояха в една голяма зала и бюрата им бяха обърнати едно към друго. Ленарт мразеше това. Искаше да говори по телефона и да работи по текстовете, без да го разсейват непрекъснато. На оплакването му Стюре отговори с обвинение, че е консервативен и трябва да развие социалните си умения. Ленарт отвърна, че няма нищо ненормално в това да искаш малко тишина и спокойствие. Да не говорим как се дразнеше, че самият Стюре си има собствен кабинет; на всичкото отгоре преди бяха два по-малки, които той ремонтира и сля. Не стига това, ами и сложи дебела стъклена стена и конферентна маса, за да може хем да провежда всички срещи в уединение, хем да наглежда служителите, без да се налага да им слуша врявата. Любимите му думи — обмен на идеи, социални умения, работа в екип — явно не важаха за всички. Но той беше шефът. За шефовете правилата бяха други.
В момента Стюре си беше в кабинета и говореше с протежето си Линда Андершон, способно трийсетгодишно момиче, което преди работеше във вестник „Експресен“. Двамата уж винаги се разбираха, затова Ленарт не можеше да си обясни защо срещата отнема чак толкова време. След като се върна запъхтян от „Сериелс торг“, поиска незабавно да говори със Стюре. Обясни, че се е сдобил с важна информация, и искаше да знае дали Стюре може да му отдели няколко минути. Можеше.
След малко.
Не веднага.
Първо имал работен обяд, после среща с програмния директор и накрая трябвало да изгледа предаването, което щяха да излъчат следващата сряда.
Но след това…
Е, след това цъфна Линда. Помъкна Стюре към кабинета в момента, в който той се върна в редакцията, и оттогава не бяха млъкнали.
Ленарт изпита нужда да запали цигара и бързо пъхна една никотинова дъвка в уста. Имаше изкуствен плодов вкус. 2 мг никотин. Беше отказал цигарите преди повече от две години, но нерядко изведнъж му се припушваше, особено когато беше напрегнат или отегчен. В момента беше по малко от двете. Първоначалната енергичност, която изпита след срещата с Шибека, сега отстъпи пред нервността. Гледаше ги как се кикотят зад стъклото. Не можеше да го разбере този Стюре. Когато Ленарт нямаше нужда от него, беше като лепнат за гърба му, а щом му се наложеше да говорят за нещо, се повтаряше все едно и също.
След малко.
Не сега.
Той седна изнурено зад бюрото. Отпи от изстиналото кафе. На нищо не приличаше. Реши да си провери пощата, колкото да има нещо за вършене. Включи компютъра и в същия момент вратата на Стюре се отвори. Май най-после бяха приключили. Линда взе своята и чашата на Стюре и си събра книжата. Стюре се показа на вратата и махна вяло на Ленарт. Най-сетне. Негово величество благоволи да го приеме на аудиенция. Ленарт кимна, заобръща някакви листове, за да се престори на зает, стана и бавно тръгна към него. Не искаше да изглежда твърде нетърпелив, та Стюре да помисли, че е бил на нокти и го е чакал. Не, той също беше зает човек. Много зает.
По пътя изплю дъвката. За жалост не улучи кошчето за боклук и се наложи да се върне и да се наведе да я вдигне от земята. Стюре го гледаше и Ленарт си помисли, че влизането му в кралските покои можеше да бъде една идея по-достолепно.
21
Започна добре. Стюре Лиледал стоеше край масата срещу него и слушаше заинтригувано. Даже не го прекъсна. Нито веднъж. Ленарт не можеше да не се гордее със себе си. Този път беше надушил нещо. След като приключи с историята, Стюре се наведе към него с проницателен поглед.
— Колко често се случва да засекретят бягство от експулсиране?