— Татко?
Жената извади пистолета още докато се завърташе. Една-единствена мисъл премина през главата й.
Дете. Не трябваше да има никакви деца.
2
Той трепереше. Съвсем леко. Раменете и главата. Странно, не свързваше движението със съня. Дали изобщо беше сънувал? Във всеки случай, не и обичайния сън. Не държеше малка ръчичка в своята. Не се чуваше тътен, който да приближава неумолимо. Нямаше хаос и ужас. Но сигурно сънуваше, защото някой изрече името му.
Себастиан.
Но ако сънуваше, в което изобщо не беше сигурен, беше сам в съня. Сам в мрака.
Отвори очи. Погледна право в чифт други. Сини. Над тях черна коса. Късо подстригана. Разрошена. Под тях прав малък нос и усмихната уста.
— Добро утро. Извинявай, но исках да те събудя, преди да тръгна.
Себастиан се надигна на лакът с известно усилие. Жената, която го беше събудила, изглеждаше доволна от успеха си и се отдалечи към края на леглото, застана пред голямото огледало и се зае да си слага обеците, които взе от малка полица на стената до огледалото.
Себастиан бързо се разсъни. Спомените от вчерашния ден нахлуха в съзнанието му.
Гунила, 47, медицинска сестра. Бяха се виждали няколко пъти в „Каролинска“. Вчера беше отишъл на последен преглед, а след това двамата излязоха заедно от болницата, поеха към града, отидоха в дома й. Изненадващо хубав секс.
— Вече си станала.
Съзнаваше, че констатира очевидното, но това беше ситуация, в която се чувстваше леко неловко. Да лежи гол в чуждо легло, докато жената, с която е прекарал нощта, стои облечена и готова за новия ден. Обикновено той ставаше пръв. Най-често без изобщо да буди настоящата си партньорка. Така предпочиташе. Колкото по-малко му се налагаше да говори, преди да ги остави, толкова по-добре.
— Трябва да отивам на работа — обясни тя и му хвърли един поглед в огледалото.
— Какво? Сега?
— Да. Веднага. Даже малко закъснявам.
Себастиан се протегна и взе ръчния си часовник от нощната масичка. Няколко минути след осем и половина. Гунила беше приключила с обеците и сега закопчаваше тънка сребърна верижка около шията си. Себастиан я наблюдаваше скептично. На 47 години и живееща в центъра на Стокхолм. Никой не може да е толкова наивен и доверчив.
— Къде ти е умът? — попита Себастиан и се надигна до седнало положение. — Запознахме се вчера. Може да си тръгна с половината апартамент.
Гунила срещна очите му в огледалото. Лека усмивка играеше на устните й.
— Имаш ли такива намерения?
— Не. Но и да имах, пак щях да кажа това.
Гунила си беше сложила бижутата и след последен поглед в огледалото се върна при него. Седна на ръба на леглото и сложи ръка на гърдите му.
— Не сме се запознали вчера. Вчера излязохме заедно. Но имам цялата информация за теб в службата. Даже да ми задигнеш телевизора, ще знам къде да те намеря…
За миг през ума на Себастиан прехвръкна мисъл за Елинор, но той бързо я прогони. Така или иначе, не след дълго щеше да му се наложи да й посвети много от времето и енергията си. Но не сега. Гунила пак му се усмихна. Шегуваше се. Себастиан се сети за снощи.
Тя често се усмихваше.
Лесно избухваше в смях.
Вечерта беше приятна.
Гунила бързо се наведе и го целуна по устата, преди той да успее да реагира. После се изправи. Докато вървеше към затворената врата на спалнята, подхвърли:
— Пък и Йоке сигурно ще те държи под око.
— Йоке ли?
Себастиан затърси из паметта си спомен за някой Йоке, когото да свърже с нея. Нищо не му дойде на ум.
— Йоаким. Синът ми. Ако искаш, може да закусвате заедно, той е станал.
Себастиан се вторачи в нея. Не можа да изрече и дума. Тя сериозно ли говореше? Син? В същия апартамент? Колко е годишен? Откога е там? Цяла нощ? Себастиан помнеше, че не бяха кой знае колко тихи и дискретни.
— А сега наистина трябва да вървя. Благодаря за снощи.
— И аз благодаря — смотолеви Себастиан.
Гунила излезе от спалнята и затвори вратата след себе си. Себастиан отново отпусна глава на възглавницата. Чу я как казва здрасти на някого — вероятно на сина — и после как се отваря и затваря врата. В апартамента настъпи тишина.
Себастиан се изтегна.
Не го болеше.
Не го болеше вече няколко седмици, но той продължаваше да се наслаждава на усещането да се движи без болка.