Типично за Ваня.
Типично за неговата дъщеря.
— Добре, ще разширим търсенето до изчезнали деца или изчезнали възрастни с деца — съгласи се Торкел. — Едва ли са много. Като за начало есента на 2003. Приемаме, че всички са били заровени едновременно.
Нямаха какво повече да свършат тази вечер. Сякаш бяха напуснали Стокхолм ужасно отдавна. Бяха уморени и имаха нужда да поспят. Торкел събра книжата си.
— Да кажем, че четиримата, независимо дали са били семейство или не, са къмпингували в планината. Някой е минал оттам и ги е застрелял. Докато ги е заравял, са се появили холандците и се е наложило да убие и тях. Съгласни ли сме, че това е теория, по която можем да работим?
Всички кимнаха и се заприготвяха да напуснат стаята. Не беше задължително това да е истината, но беше добро начало. Както винаги, щеше да се наложи да се приспособяват към уликите, на които се натъкнат в хода на разследването.
— Няма логика — обади се Били.
Те прекъснаха заниманията си и пак се отпуснаха на столовете.
— В кое няма логика? — попита Торкел, като едва сдържаше отегчението в гласа си.
— Защо ще ни остави да идентифицираме холандците, но не и другите четирима?
— Другите четирима биха разкрили самоличността на убиеца — изрече Себастиан едва ли не на срички. — Боже, откога си полицай? Нищо тук не сочи, че е било в момент на умопомрачение, че жертвите са случайно избрани. Някой се е качил с оръжие в планината и е екзекутирал четиримата. — Той се обърна към Урсула. — Пистолет ли е използвал или пушка?
— Невъзможно е да се каже засега. Ще видим какво ще установят в Юмео.
Докато го казваше, хвърли един поглед към Торкел, който забеляза, че доста силно наблегна на думата „Юмео“. Тази вечер щеше да си легне сам, това беше сигурно. Но пък се очертаваше да останат тук горе доста време…
— Както и да е — продължи Себастиан и се изправи. — Нашият убиец знае, че ако четиримата бъдат идентифицирани, рискът да бъде разкрит се увеличава.
— Да, знам, но холандците ни дават доста точна дата — продължи Били, решен да не се предава без бой. — Това ще ни помогне да идентифицираме и останалите.
Себастиан бързо обмисли аргумента и осъзна, че има нещо вярно в него, но нямаше намерение да позволи Били да излезе победител. Не сега. Той сви рамене, за да омаловажи казаното от него:
— Или е направил грешка — за наш късмет, или датата не би ни помогнала ни най-малко.
— Би трябвало да ни помогне. Колко семейства с деца може да са изчезнали през октомври 2003?
— Николко, доколкото знаем засега.
— Добре, да приключваме — намеси се Торкел и се изправи, за да придаде допълнителна тежест на думите си. — Няма какво повече да свършим тази вечер, а утре ни чака работа. — Той плъзна поглед по лицата на останалите. — Задачата с най-висок приоритет е да идентифицираме четиримата. Няма как да разрешим случая, ако не знаем кои са те.
24
Елинор хвърли един поглед на часовника, докато буташе вратата на „Грев Магнигатан“. Беше късно. Минаваше единайсет. Надяваше се Себастиан да е буден. Лампите светнаха автоматично, когато тя влезе във входа. Погледна към стълбите, но реши да вземе асансьора. Беше се движила достатъчно за днес. Работи до затварянето. 21:00 часът. Често се чудеше какъв е смисълът да са отворени толкова до късно, но днес имаше много хора през целия ден — седмицата след заплатите. След работа отскочи до „Вестманагатан“. До старото си жилище. Така гледаше на него. Като на старото си жилище. Домът й беше при Себастиан.
Тревогата и ядът, които бе потискала през целия ден, сега се завърнаха. Сутринта се беше държал необичайно лошо.
Не, не лошо. Жестоко.
„Домашна помощничка, която чукам?“
Грозни, ужасни думи. И онази противна история за някоя си Гунила. Известно време обмисляше дали да не се прибере и да го поглези. Да му гука и да заглади положението, да му оправи настроението. Не обичаше да се карат. Но този път Себастиан беше прекрачил границата. Той трябваше да положи усилие да се сдобрят, той трябваше да се извини, не тя. Затова и не му се обади цял ден. Не беше обичайно за нея и няколко пъти посегна към телефона, но се въздържа. Той трябваше да знае, че я е наранил. Мълчанието й щеше да бъде неговото наказание.
Тя дръпна решетката зад себе си и натисна копчето за третия етаж.
Беше се забавила в стария си апартамент по-дълго от предвиденото. Докато се качваше, срещна вдовицата Линдел от третия етаж. Тя, естествено, прояви любопитство. Къде се губи Елинор напоследък? Защо никога не я вижда? Всъщност Елинор беше отишла само за да нагледа саксиите и да провери дали найлоновата торба, пълна с материали за Валдемар Литнер, е там, където я беше оставила. Госпожа Линдел обаче настоя да я покани на чай. Много държала. Макар да нямаше време, Елинор си помисли, че може би ще е приятно да разкаже за голямата си любов, прочутия Себастиан Бергман. Смяташе да пропусне днешната караница. Коя двойка не се кара понякога? Никоя връзка не е само цветя и рози.