Отново извади ключодържателя и пробва да отключи. Не стана. Но щеше. Тя живееше тук! Опита отново. Натисна по-силно. Същият резултат. Започна да удря с ключа по ключалката. Лампата пак изгасна, но тя дори не забеляза.
Щеше да влезе. Щеше да се прибере у дома!
Ключът се плъзна настрани и тя си поряза палеца на ключалката. Ключодържателят падна и тя се наведе да го потърси. Опипваше каменния под, но от него нямаше и следа. Коленичи и затърси със замитащи движения по пода. Улучи ключовете и ги запрати към вратата на съседите. Нямаше сили да се изправи и да отиде да ги вземе. Нямаше сили за нищо. Сви се на земята и заплака.
Не знаеше колко време е стояла така в мрака, но накрая плачът приключи. Такова беше чувството. Че е приключила. Беше плакала достатъчно. Седенето на пода с нищо нямаше да й помогне. Изправи се спокойно и избърса мокрите си бузи с опакото на ръката. Отиде да светне лампата, като леко подсмърчаше. Наведе се да вдигне ключовете, пъхна ги в джоба си, върна се и вдигна куфара с едната ръка и найлоновата торба с другата. Щеше да се прибере на „Вестманагатан“ и да се опита да разреши проблема. В действителност нищо не се бе променило, повтаряше си без спиране. Това беше временно. Криза. Криза, с която можеха да се справят. Нямаше никаква причина за паника или необмислени действия. Тя имаше план. Щеше да се придържа към него.
Първо щеше да се погрижи за Валдемар Литнер.
После щеше да се погрижи за Себастиан.
25
Слънце.
Палещо слънце.
Гърдите му бяха голи и потта се стичаше по тях. Въздухът беше влажен. Лепкав. При тази жега и влажност би предпочел да лежи на сянка с книга в ръка. Горещината му изсмукваше силите. Но не и нейните. От нея струеше енергия, както беше покачена на раменете му и го подканяше да върви по-бързо. Тя искаше да стигнат до водата. До прохладата и игрите. Смееше се, когато той се препънеше, и притискаше меките си ръчички в брадясалите му бузи.
— Татко, и аз искам такъв.
Той погледна в посоката, която тя сочеше. Едно момиченце си играеше с надуваем делфин.
И така стигнаха до морето. Той усети как слънцето изгаря раменете му в момента, в който я свали от тях. Две мисли едновременно.
Защо водата се е оттеглила?
Забравил е слънцезащитния крем.
Те изтичаха напред. Плисъкът. Смехът. Виковете от брега.
Тътенът.
Водната стена. Видя как приближава. Хукна към нея. Стигна я. Хвана я. Малката й ръчичка в неговата голяма. Усещаше пръстенчето с пеперуда, което й бяха подарили. Не биваше да я пуска. Никога нямаше да я пусне. Цялата му сила, цялото му съзнание. Съсредоточени. Целият му живот; насочен към дясната ръка.
И тогава тя изчезна. Ръката му изведнъж се оказа празна. Беше я изпуснал.
Себастиан се събуди, омотан в тежката пухена завивка. Потен. Изгарящ от жега. Задъхан. Схващане в дясната ръка, което пълзеше към лакътя. С припрени объркани движения се освободи от завивките и се надигна до седнало положение. Болезнено размърда пръстите на дясната ръка. Кръв по дланта.
Сънят.
Проклетият сън.
Толкова реалистичен.
Детайлен. Като филм. Че и повече. Той усещаше. Долавяше мириса. Като истинско. Цялостно преживяване.
Онова преживяване.
Не отделни фрагменти, както става обикновено. След тези сънища се събуждаше с преодолим страх, остатъци от впечатления, спомени и фантазии, които знаеше, че ще избледнеят. Сега обаче сякаш беше преживял всичко отново. От много години не го беше измъчвало толкова жестоко. Седеше като вцепенен. Сърцето му препускаше. Потта се стичаше. Плачеше тихо, безутешно.
Заради децата беше. Децата в онзи проклет гроб. Не искаше да се занимава с мъртви деца. Вече не можеше да преодолява такива неща. Беше ги свързал директно със Сабине. Право в ядрото на болката и вината, които през годините се бе опитал да капсулира, но които винаги намираха начин да изтичат малко по малко и бавно да го тровят. Сега обаче капсулата се беше пръснала. Стоеше широко отворена. Караше го да се чувства като пребит, чисто физически. Усещането в тялото беше точно както тогава. И след това. Когато се събуди съкрушен на другия ден. Съвсем сам.
Накрая се надигна. Изправи се. За своя изненада забеляза, че все пак краката го държат. И тогава, както и сега.
Заклати се към стола, където беше оставил дрехите си, и навлече тениската. Нямаше да може да заспи повече. Колко беше часът? Четири и двайсет. Малко над четири часа сън. Кога ли щяха да станат повече? Още отсега се боеше как ще си легне следващата вечер, нищо че дотогава имаше повече от двайсет часа. Не желаеше да прекара и една нощ повече в това легло. Никога. Не искаше кракът му да стъпва в тази стая.