Себастиан отвори вратата и излезе в коридора. Хотелът беше смълчан. Тук беше по-студено и той се поколеба дали да не се прибере в стаята да си обуе панталоните, но се отказа. Тръгна бос по коридора, мина покрай рецепцията и отиде в ресторанта. Забърза към хладилника и взе една кола от най-горния ред.
— Смяташ ли да платиш за това?
Себастиан подскочи и за малко да изпусне шишето. Завъртя се рязко. В дъното, до прозореца, седеше Урсула. На масата пред нея имаше две бутилки бира. Едната празна, другата до половината.
— Какво правиш тук? — попита Себастиан и тръгна към нея.
— Не можах да заспя. Ти?
— Сънувах…
— Кошмар?
— Да.
Себастиан придърпа стола от другата страна на масата и седна. Отвори колата и отпи една глътка. Урсула го гледаше изпитателно.
— Толкова страшен, че си станал?
— Да.
— Какъв беше?
— А ти защо не можеш да спиш?
— Аз попитах първа.
— Защо не можеш да спиш? — повтори Себастиан със съвсем същия тон.
Урсула срещна очите му, докато поднасяше бутилката бира към устата си. Среднощни разговори край кухненската маса. Няколко пъти ги беше провеждала. Доста приятно беше, доколкото си спомняше. Може би имаше нужда да го изрече на глас. „Да поговори с някого“, както се казва. Е, Себастиан беше някой. Познаваха се, но не бяха твърде близки. Не сега. Вече не. Освен това той щеше да гледа обективно и да се държи на дистанция, което беше добре дошло. Нито щеше да я утешава трогателно, нито да я ободрява. Щеше да се получи. При едно условие.
— На никого няма да казваш.
— Пазенето на тайна е от малкото неща, в които наистина ме бива.
Урсула кимна; без съмнение имаше нещо вярно в това. Той беше спал със сестра й по времето, когато ходеха заедно. Със сестра й и един господ знае още колко жени. Урсула нямаше представа. Едвард Хинде беше принудил и двамата да си припомнят онова време. Урсула с изненада бе установила, че таеният толкова години гняв кажи-речи е изчезнал, заменен от нещо, което би могло да се сравни с тъга. Мъжът, който я беше предал по този начин, вече не съществуваше. Този Себастиан, който се върна при тях, беше съвсем друг. Все така блестящ в работата си, все така егоистичен, дразнещ, самонадеян и във всяко отношение непоносим, но сега сякаш полагаше усилия за нещо, което преди му идваше съвсем естествено. Като го видя преди малко пред хладилника — когато той не знаеше, че го наблюдават — бос, по боксерки и тениска, изглеждаше толкова самотен. Това беше първата дума, която й хрумна.
Самотен.
Нещастен или поне тъжен.
Тя не знаеше защо. Случаят „Хинде“ и личните връзки на Себастиан с жертвите го бяха разтърсили, но старият Себастиан се беше надигнал и продължил напред сравнително лесно. Не и този тук. Не сега. Защо — тя нямаше представа. Беше казал истината. Себастиан умееше да пази тайни. Несъмнено своите собствени, но тя се надяваше, че важи и за чуждите. Нейните.
— Мике ме напусна.
Себастиан кимна. Беше предположил, че е някакъв личен проблем, но реши, че е свързан с Бела. Каквото и да ставаше с отношенията й с Мике, той не вярваше да повлияе на Урсула чак толкова. Мике страдаше от дипсомания, работеше твърде много, при това нещо, към което Урсула никога не бе проявявала интерес, имаха дъщеря, но доколкото разбираше той, не ги свързваше почти нищо друго. И вероятно винаги е било така. Бракът им беше загадка за него.
— Това наистина ли те натежава?
Урсула го изгледа. Не беше сигурна какво беше очаквала, но със сигурност не и това.
— Мъжът ми ме зарязва след двайсет и пет години брак заради друга жена. Да, наистина ме…
— Мислех, че не го обичаш — прекъсна я Себастиан и се облегна назад с колата в ръка.
Урсула си спомни, че той умее да бъде брутално прям, при това със съвсем делови и дистанциран тон.
— Не искам аз да бъда изоставената — промълви тя искрено, без повече да коментира неговата реплика.
— Искала си ти да го напуснеш, това ли е? — Себастиан се взря в нея в полумрака. — Всъщност не раздялата ви е проблемът, а че той е напуснал теб. Искаш ти да държиш кормилото?
— Знаеш ли какво, забрави — въздъхна Урсула и сложи длани на масата, за да покаже, че разговорът е приключил.