Смяташе да се качи да си легне. Себастиан се наведе към нея и постави ръка върху нейната.
— Не исках да те ядосвам. Виждам, че си разстроена, просто не мога да разбера защо. Изневеряваш му от двайсет години.
— Преди двайсет години — поправи го Урсула.
— Значи чукането с Торкел не се брои?
Урсула се сепна. Откъде знаеше? Или беше просто догадка? Той срещна погледа й.
— Да, знам го и не, не ми го е казал той — рече Себастиан. — Просто ви личи.
Тя въздъхна и се отпусна на стола. Той беше прав. Не за Торкел. Да де, и за него, разбира се, но най-вече за Мике. Той никога не е бил голямата любов в живота й. Просто не е имала такава. Себастиан можеше да се превърне в такава някога, но напоследък тя сериозно започваше да си мисли, че е неспособна да обича, или поне не по начина, по който другите хора очакват да бъдат обичани. Мике беше търпял. Дълго. Торкел също беше склонен да пробва, тя го знаеше. Приемаше я каквато е. Съобразяваше се изцяло с нейните условия. Проблемът беше, че тя не го искаше. Искаше само едно. След развода беше осъзнала, че единствено то е от значение за нея, а точно него беше сигурна, че няма да получи.
Любовта на дъщеря си.
Тя пак погледна към Себастиан. Той чакаше мълчаливо.
— Прав си — прошепна Урсула. — Наистина не е заради Мике. А заради Бела.
— Какво за нея?
— Винаги е била момичето на татко. Но докато с него бяхме заедно, обичта й се прехвърляше поне малко и върху мен.
Себастиан забеляза как очите й станаха някак стъклени на приглушената светлина.
Промяна.
Ако човек не вярва, че всичко е предопределено и каквото и да правиш е без значение, тогава промяната винаги предполага, че си длъжен да потърсиш вината в себе си. Как се озовах тук? Какво можех да направя по друг начин? Какво става? Какво ще правя сега? Промяната те принуждава да се погледнеш с други очи и видяното невинаги е съвсем безболезнено и положително.
— Според теб колко често би ме посещавала, щом Мике го няма?
Себастиан мълчеше и усещаше как разговорът става неприятно познат. Отчуждена дъщеря. Копнеж за близост. Ужас да не я изгубиш.
— Никога — отговори Урсула на собствения си въпрос и поклати глава. — Ще се обажда по рождени дни и на Коледа и малко по малко ще забрави и рождените дни.
— Защо смяташ така?
— Всъщност изобщо не се познаваме — отвърна Урсула без сантименти и толкова бързо, че Себастиан разбра, че е отделила доста време за размисъл над този въпрос. — Аз се държах на разстояние. Винаги го правя. С всички. Допускам ги до малки части от себе си. Не можеш да постъпваш така с деца. Те се нуждаят от теб, изцяло. Непрекъснато.
— Казвала ли й си го?
— Вече е късно. Тя е възрастен човек.
— Не съм убеден — възрази Себастиан със смесица от увереност и надежда в гласа. — Наистина се надявам да не е твърде късно. — Той забеляза учудването й от необичайно съчувствения му тон. — Заради теб — добави за всеки случай.
— Благодаря.
Себастиан кимна. Постояха в мълчание. Той нямаше какво повече да добави, а Урсула очевидно не изпитваше желание да споделя повече. Пресуши и втората бутилка бира, побутна я настрани и облегна лакти на масата.
— Ами ти?
— Какво за мен? — заувърта Себастиан.
— Какво сънува?
Себастиан вдигна шишето и пи, докато бързо премисляше алтернативите. Какво беше мястото му в екипа? Ваня се разбираше с него и въпреки малкото спречкване по-рано Били също го харесваше. Торкел си беше Торкел. Оставаше евентуално да спечели само Урсула. Макар че тъкмо тя бе склонила да се разкрие. Пред него. Не пред някого другиго от екипа, който вероятно й е по-близък. Пред него. Той, който я беше наранил. Който я беше молил за прошка, но не я получи. Може би нямаше право да я получи. За каквото и да било. Предвид общото им минало, малко откровеност от негова страна не би навредила.
И въпреки това се съпротивляваше. Не искаше. И толкоз. Не искаше.
Оставаше му само да я излъже. И това не беше алтернатива точно сега.
— Ще говорим друг път — сви рамене той с омаловажаващ жест и с надеждата тя да се задоволи с този отговор.
Така и стана.
26
Веднага щом се зазори, Себастиан излезе да се разходи. Чувството му за ориентация не беше от най-добрите, затова реши да върви покрай извора или рекичката, или както там му викаха. Засега беше престанало да вали, но мъглата се стелеше над подгизналата земя, а облаците бяха надвиснали гъсти и ниски. В редките случаи, когато вдигнеше поглед, не виждаше надалеч между чворестите криви дървета. Пътеката представляваше чисто и просто река от кал сред коренища и неравности и той беше принуден да си гледа в краката, за да не се подхлъзне.