Бяха го намушкали с нож преди по-малко от два месеца. В бедрото и в корема. Извършителят беше Едвард Хинде, психопат и сериен убиец. Оперираха Себастиан незабавно и отначало изгледите бяха добри, дори отлични, после обаче възникнаха усложнения. Оставиха дренажа в пробитата му плевра повече от седмица. Обясниха, че като го махнат, ще е въпрос на време да се възстанови. След това обаче се появи инфекцията, а после задържането на течност. Отново пробиха дупка в него. Източиха водата от дробовете му и пак го зашиха. Изписаха го и му дадоха задачи за домашно. Твърде многобройни, твърде уморителни и твърде досадни за следване. Сигурно затова получи белодробна инфекция. А може би щеше да стане при всички случаи. Тъй или иначе, сега беше възстановен. Вчера официално го обявиха за здрав.
Тялото може и да беше добре, но случаят „Хинде“ непрестанно се връщаше в мислите му.
Отчасти защото Хинде си отмъсти, като причини смъртта на няколко жени, с които Себастиан беше поддържал сексуални връзки. Разбира се, не успя да извърши убийствата лично, тъй като беше затворник в „Льовхага“ от 1996 година, когато именно Себастиан го вкара там. Но с помощта на един чистач от затвора все пак съумя отчасти да постигне отмъщението си.
Умряха четири жени.
Свързваше ги само едно.
Себастиан Бергман.
Чувството, че вината за смъртта на четирите жени е негова, беше неоснователно, но той не можеше да се отърси от него. Когато Националният отдел за разследване на убийства арестува чистача, Хинде избяга от затвора и отвлече Ваня Литнер.
Неслучайно. Причината не беше, че тя работи заедно със Себастиан в Отдела. Не, Хинде някак бе научил, че Ваня е дъщеря на Себастиан.
Едвард Хинде беше мъртъв, но Себастиан понякога се измъчваше от мисълта, че щом той е разкрил истината, и други биха могли да го сторят. Не го желаеше. В момента отношенията му с Ваня бяха добри. По-добри от всякога.
Себастиан спаси живота на Ваня в онази запустяла къща. Това, естествено, играеше роля. Не го беше грижа дали тя го търпи само от благодарност. Важното беше, че го търпи. Нещо повече — през последните два месеца на два пъти сама потърси компанията му. Първо го посети в болницата, а после, след като го изписаха и той се прибра вкъщи, но преди белодробната инфекция да го повали на легло, му предложи да се видят на кафе.
Себастиан още помнеше вълнението, когато чу въпроса й.
Дъщеря му се обади и предложи да се видят.
Почти нямаше спомен за какво си приказваха. Мъчеше се да си припомни всяка подробност, всеки нюанс, но мигът беше твърде емоционален. Ситуацията — твърде необичайна. Седяха в кафенето час и половина. Само той и тя. По нейно желание. Никакви остри думи. Никаква борба. Не се беше чувствал толкова жив, толкова истински от деня след Коледа през 2004 година. Отново и отново се връщаше към тези деветдесет минути, които прекараха заедно.
Можеха да станат и повече. Щяха да станат повече. Той можеше да се върне на работа. Искаше го. Понякога дори усещаше, че копнее да се върне. Имаше много причини, вярно, но главната беше да е близо до Ваня. Беше се примирил, че никога няма да стане неин баща. Всеки опит да отнеме тази роля от Валдемар Литнер би завършил с катастрофа, Себастиан би унищожил всичко. Не че досега беше изградил кой знае какво. Свиждане в болницата и деветдесетминутно кафе, но и това беше нещо.
Благоразположеност.
Известна загриженост.
Може би дори наченки на приятелство.
Себастиан отметна завивката и стана. Намери гащите си на пода, а останалите дрехи върху стола, където ги беше метнал преди девет часа. След като хвърли бегъл поглед в огледалото и прокара пръсти през косата си, той отвори врата на спалнята и се прокрадна в дневната. За момент се спря на прага. Шумове откъм кухнята в другия край на апартамента. Музика. Лъжица о порцелан. Очевидно Йоке закусваше без него. Себастиан се вмъкна в тоалетната и се заключи. Копнееше за един душ, но мисълта да се съблече гол в още една стая в този дом, стена до стена със сина на Гунила, прогони желанието. Пусна водата, изми си ръцете и лицето и излезе.
На път към изхода осъзна, че се налага да мине покрай кухнята. Но точно това възнамеряваше да направи. Само да мине. Дори и да вдигне поглед, синът щеше да види само нечий гръб. Себастиан се изниза и се добра до антрето. Намери си обувките, обу ги и заоглежда закачалките в търсене на якето си. Не го видя.
— Якето ти е тук — чу се басов глас откъм кухнята.
Себастиан затвори очи и тихичко изруга. Така беше. Беше си свалил обувките в антрето, но не и якето. Целеше да създаде впечатление, че бърза, че може би няма да може да остане, макар и двамата да бяха наясно какво ще направи. Беше си съблякъл якето в кухнята, докато тя отваряше бутилка вино.