Във всеки случай беше или късно през нощта, или рано сутринта, когато я осени прозрението. Как стоят нещата. Как всичко се връзва.
Защо не се беше сетила по-рано? Та тя познаваше Себастиан. „Сам съм по-силен“, това беше неговият девиз. Трудно се справяше с емоциите, трудно изразяваше какво всъщност иска.
Твърде упорит да помоли за помощ.
Твърде горд да признае, че е в нужда.
Твърде грижовен към нея, за да я натовари със собствените си мъки и тревоги.
Ами да, как само я беше накарал да се премести при него. Дойде при нея с някаква история за сериен убиец, който уж я преследвал и тя трябвало веднага да се махне от апартамента си. Вместо направо да каже истината — че я желае. Сега беше същото. Естествено, че и зад сегашното му поведение прозираше нещо съвсем друго. Колкото повече го мислеше, толкова повече се убеждаваше.
Всичко си идваше на мястото. Ама разбира се.
Каква причина би имал да я напусне?
Боеше се тя да не пострада.
Някой го заплашваше.
В такъв случай беше напълно разбираемо да не иска тя да е около него. Беше виждала подобни истории по телевизията. Как притиснатото ченге или прокурорът, или какъвто там е, отпраща любимите си хора, за да не ги поставя в опасност. Ето защо е заминал. Излязъл е в нелегалност. Затова не вдигаше телефона. Беше готов да жертва любовта им, за да спаси живота й.
Но кой заплашваше Себастиан?
Очевидното предположение беше Валдемар Литнер.
Значи тя щеше да започне оттам и да види дали ситуацията ще се промени, след като той излезе от играта. Щеше да накара Себастиан да й се разкрие, да осъзнае, че трябва да споделя и теглото си с нея, точно както споделяха радостите. Щяха да се справят с всичко, стига да са откровени и да са заедно.
Обади се на Себастиан още веднъж и с ясен и решителен глас го увери, че разбира и че тя ще се погрижи за всичко.
Точно в осем часа застана пред Агенция „Икономически престъпления“ на „Хантверкаргатан“. Елинор не разбираше много-много от архитектура, но я споходи чувството, че е пристъпила в седемдесетте години, докато вървеше покрай шестетажната сграда на Кунгсхолмен, която изглеждаше особено скучно заради прозорците на всеки етаж, завършващи с черна плоча на една и съща височина. Нищо не стърчеше, нямаше даже едно рекламно флагче на някоя от фирмите в огромното здание. Насреща, зад ограда от ковано желязо, имаше малка зелена площ, а в дъното на улицата се издигаше кулата на кметството. Слънцето отдавна беше изгряло и след снощния дъжд се очертаваше хубав есенен ден. Елинор сви покрай бронзова статуя на гола жена, бутна вратата, погледна табелата във фоайето и се качи в асансьора.
— С какво мога да ви помогна? — попита младият мъж, който я посрещна в приемната и я покани на стол от другата страна на бюрото.
— Ами, както казах на рецепциониста, искам да съобщя за престъпление.
— Икономическо престъпление?
— Да. Икономическо престъпление.
Тя повтори думите с известно натъртване. Самото им изговаряне беше вълнуващо. Присъствието й тук беше вълнуващо. Вълнуващо и необходимо.
— Добре…
Младият мъж се обърна към компютъра, щракна върху някакъв формуляр и сложи пръсти върху клавиатурата.
— За кого искате да съобщите и в каква връзка?
— Нося всичко.
Елинор постави натъпканата с листове торба на бюрото. Полицаят я погледна с известно недоумение:
— Какво е това?
— Разследване. Доказателства. Всичко необходимо.
Мъжът я гледаше по начин, който й подсказваше, че дълбоко се съмнява. Вдигна едната дръжка на торбата, надникна към купищата листове и не можа да сдържи въздишката си. Елинор осъзна, че е време да придаде известна тежест на думите си:
— Всичко е изрядно, не съм си го измислила. Разследването е извършено от полицай.
Младият мъж я погледна с любопитство:
— От полицай ли?
— Да.
— Кой?
— Казва се Троле Хермансон. По-точно се казваше. Той почина.
Мъжът кимна само от учтивост. Очевидно никога не беше чувал за полицай с това име.
— Как се процедира от тук нататък? — попита Елинор.
— Ще разгледаме всичко това — мъжът посочи торбата — и ще решим дали да проведем разследване.
— Това е разследване — прекъсна го Елинор. — Всичко, което ви трябва, е вътре.