След някой и друг час зърнаха хижа „Блохамарен“, кацнала на върха на планината. И за двете в момента душът и сауната бяха основен приоритет. Продължиха с нови сили по доста безплодните и извънредно мокри чукари.
Оставаха им няколко километра, но решиха да поспрат, отвързаха канчетата и загребаха вода от един лудо препускащ по склона ручей. По-късно Карин не можеше да си спомни защо измъкна найлоновия джоб с потвърждението за резервациите. Беше отворила раницата, за да извади пакетчето ядки и стафиди, и по някаква причина хвърли един поглед и на документите.
Видяното й се стори нелогично. Изобщо нямаше смисъл. Погледна отново, видя какво е станало и пусна джоба обратно в раницата, докато се чудеше как най-деликатно да съобщи на Мария за откритието си. Осъзна, че няма добър начин да го каже, нямаше дори и по-малко лош. Можеше единствено да признае истината.
— По дяволите — смънка под нос, за да покаже ясно, че и тя е засегната от прочетеното.
— Какво има? — попита Мария с пълна с кашу уста. — Ако си забравила нещо, ще се връщаш сама. Мислено вече съм в сауната с бира в ръка.
— Не, погледнах резервацията…
— И?
Мария загреба вода с пластмасовото си канче, отпи една глътка и изсипа останалото.
— Малко… малко сме се заблудили.
— Как, ей я там горе. Да не би да сме пропуснали нещо по пътя?
Мария закачи канчето на раницата и се приготви да продължи. Карин прехапа устни.
— Горе е „Блохамарен“. А днес трябва да нощуваме в „Сюларна“.
Мария застина на място и се вторачи неразбиращо в нея.
— Ама ти през цялото време говореше за „Блохамарен“. От „Стурулвон“ до „Блохамарен“ и оттам до „Сюларна“. Все това повтаряше.
— Да, знам, така си мислех, но имаме резервация за „Сюларна“ довечера, а за „Блохамарен“ за утре вечер, така пише в документите.
Мария продължи да я гледа слисано. Не сега. Не когато бяха толкова близо. Карин се шегуваше. Трябваше да се шегува.
— Съжалявам.
Мария срещна очите на Карин и осъзна истината — това не беше шега. Но може би не беше толкова лошо. Малко се бяха объркали. Сигурно трябваше да се върнат само няколко километра назад.
— А колко остава до „Сюларна“?
Карин се поколеба. Долавяше по гласа на Мария, че лошо й се пише. Но нямаше как да й отговори „още малко“ или „не е далеч“. Отново й оставаше единствено истината.
— Деветнайсет километра.
— Деветнайсет километра! Шегуваш ли се?!
— Между „Блохамарен“ и „Сюларна“ има деветнайсет километра. Е, не сме съвсем до „Блохамарен“, така че осемнайсет. Може и седемнайсет.
— Да му се не види, това са поне още четири часа!
— Извинявай.
— До колко часа е светло?
— Не знам.
— Дявол да го вземе! Тая няма да я бъде. Ще преспим горе, а утре ще идем в „Сюларна“. Ще сменим резервациите. Би трябвало да се съгласят.
За момент Карин изпита дълбоко облекчение. Разбира се. Това беше изходът. Колко е умна Мария. Убедена, че решението на проблема е близо, тя извади потвърждението за резервацията и мобилния си телефон от раницата.
Оказа се, че не могат да разменят нощувките. Нямало свободни места. В последния уикенд за сезона било пълно. Ако си носели спален чувал или надуваем дюшек, можели да легнат в бараката. След 21:30 щели да се намерят две места в ресторанта. „Съжаляваме.“ Карин и Мария обсъдиха предложението, но Мария даде ясно да се разбере, че няма да спи в някаква проклета барака, метна раницата на рамо и пое на път.
Отначало тя не искаше да говори, а после вероятно не можеше — така предполагаше Карин. Макар да валеше и насрещният вятър да ги щипеше по бузите, лицето на Мария бе добило леко сивкав оттенък и кожата й беше така увиснала, все едно нямаше лицеви мускули.
Изглеждаше капнала от умора. Отговаряше едносрично на въпросите. Карин се мъчеше да поддържа духа висок, но й ставаше все по-трудно.
Вината не беше нейна.
Е, беше, но стана погрешка.
— Хайде да си починем малко — предложи Карин, след като вървяха без спиране около час и половина.
— Глупости. По-добре да вървим, та все някога да стигнем.
— Хапни малко ядки да посъбереш сили. Трябва да напълня манерката.