— Те са най-малко подозрителни — категорично отсече Квирин. — Само у Рилски в краен случай бихме могли да открием известна сянка от мотив. Салабурски е чист като сълза.
— Щом е тъй, засега остави Салабурски. Кажи ми нещо за Рилски.
— Рилски е постоянен посетител в този дом. От години. Бил е (впрочем и сега е) юрисконсулт на кооперацията, в която е работел Водницки, преди да се пенсионира. Двамата много се обичали и често играели шах.
— А какво стана със сянката от мотив? — настоях.
— Ами нали вече ти казах, те са работели някога в една кооперация, а в кооперациите, както ти е известно…
Позната ми беше теорията на Квирин за кооперациите.
— Значи, ти допускаш, че убийството може да бъде последица от стари неразчистени сметки, свързани с евентуални машинации в кооперацията. Не, това е малко вероятно. Водницки не е имал нищо общо с тази кооперация от няколко години. А освен това ти самият каза, че двамата са поддържали приятелски отношения…
— Виждаш ли! — съгласи се с готовност Квирин. — Действително против Рилски не свидетелствува почти нищо и следователно той е особено подозрителен! Впрочем, за мен Салабурски е номер едно кандидат за убиец! Против него няма и сянка от подозрение!
Опитах се да му възразя:
— Квирин, съгласно твоите теории и върху Салабурски пада подозрение. Той е главен счетоводител на същата кооперация, в която е работел Водницки и на която Рилски и сега е юрисконсулт. Ако приемем версията за финансови машинации, главният счетоводител е дори потенциално много по-подозрителен от юрисконсулта!
— Теоретично може и да си прав, но ти не знаеш подробностите. А именно — Салабурски работи в тази кооперация едва от една година. Той видя Водницки за първи път в живота си в събота, когато пристигна тук с Рилски. Салабурски е чист като сълза! Трябва да му обърнеш специално внимание.
— Ама че заподозрян — измърморих, — човек, у когото не можеш да откриеш никакви мотиви за престъпление.
— Пьотр — изохка Квирин, — не се прави на наивен. Не се дръж така, сякаш никога през живота си не си прочел нито един криминален роман. А за мотивите няма смисъл да си блъскаш главата. Ако знаеше причината за убийството, щеше да знаеш и кой е убиецът. Истинската причина за убийството ще отгатнеш едва на края. Засега ние сме все още някъде към средата на акцията… Знаем сравнително доста. Знаем по принцип всички факти, но все още не си даваме сметка за тяхното истинско значение. Разбира се, някои неща ще започнат да се изясняват, когато бъде извършено второ убийство… Но и тогава…
Аз и сержант Видерко подскочихме като убодени с игла. Забихме погледи в безгрижно разприказвалия се Квирин.
— Какво ви стана? Нещо ви ухапа или що?
— Квирин — изрекох аз бавно, — ти сериозно ли си въобразяваш, че тук ще бъде извършено второ убийство?
— Ама разбира се! — възкликна той убедено. — Та нали не може да се приключи само с едно! Още Агата Кристи е казала, че нищо така не раздвижва криминалния роман като един следващ труп! Криминалната история без второ или дори трето убийство е просто скучна.
— Квирин — изрекох аз сериозно, — в криминалните романи може би са задължителни тези принципи. Но аз не виждам ни най-малък повод да им се подчинявам. Няма да има нов покойник. Просто няма да допусна това.
Колко много сгреших! Само петнадесет минути след това мое самоуверено изказване се наведох над поредния покойник. Рилски се беше излегнал в удобния фотьойл, разположен в ъгъла на стаята. Устата му беше леко разтворена, сякаш искаше да каже нещо. За съжаление, не можеше да го стори. В гърдите му стърчеше яко забит, чак до дръжката, голям нож или по-точно — кама с декоративна рогова дръжка.
Изтрих с ръка изпотеното си чело и облизах с края на езика си пресъхналите, напукани устни. В слепоочията ми нещо бучеше, а някъде дълбоко в подсъзнанието ми се въртеше плахата надежда, че всичко това е само продължение на неспокойния сън, от който преди няколко часа ме беше събудил телефонът от управлението.
— Няма що — изрече сухо, без да се обръща към никого конкретно, сержант Видерко. — Докато някои ни забавляваха с приятен разговор, убиецът отново се е изявил. Няма що! — В гласа му звучеше упрек и нескривано възмущение. — Винаги съм твърдял, че най-важното е да се придържаш точно към изискванията на устава — завърши той, без да поглежда към мен.
Квирин показа бюрото в ъгъла на стаята:
— Тази кама стоеше винаги на бюрото. Тук съм живял неведнъж по време на предишните си посещения. В същност това не е кама, а декоративен нож за разрязване на книги.
Гласовете на Видерко и Квирин достигаха до мен като иззад завеса. Реших да се събудя. Този кошмарен сън продължаваше вече твърде дълго. Изкашлях се шумно и зачаках събуждането. Не настъпи. Значи, наистина не сънувах. Буквално под носа ми, в пълната с милиция къща, беше извършено второ убийство. Беше извършено в същото време, когато аз, вместо да водя нормално разследване, си играех на теоретични разрешения с известния автор на великолепни криминални романи. Чудесно разбирах защо в гласа на сержант Видерко звучи възмущение. Ох, колко добре го разбирах.