Седях край масата в столовата и пушех. Чувствувах се безпомощен като обърнат по гръб бръмбар и изгубен като Хензел и Гретел в тъмния лес. Несъзнателно обръщах страниците на книгата пред себе си. Заглавието й беше „По партизанските пътеки. Спомени на участници в партизанското движение в Кампиноската гора“. В книгата бяха включени спомените на двадесетина бивши партизани. Имаше и илюстрации — предимно фотографии, на които се виждаха млади хора с различни униформи и оръжие, изпъчили се специално за снимката и вгледани сериозно в обектива. Снимките си приличаха като близнаци и в повечето случаи не бяха много ясни.
Откъснах поглед от книгата.
Не знаех какво да правя по-нататък. Да повторя разпитите? Да се завърна в управлението? Не можех да взема решение. Най-накрая реших да премисля всичко от самото начало. Бедата беше там, че тази „дейност“ вече бях извършвал неколкократно, за съжаление без резултат. Все пак реших да опитам още веднаж.
Някой деликатно почука на вратата. Вдигнах глава от книгата и казах с уморен глас:
— Влез.
Вратата бавно се открехна и в стаята доплува Квирин. Това беше най-точното определение. Движенията му бяха меки и забавени. Около него се разнасяше лек алкохолен аромат. Очевидно Квирин беше успял да компенсира със собствени средства недоглеждането на госпожа Водницка да не сервира на гостите си алкохолни концентрати.
— Може ли? — попита той.
В първия момент изпитах желание да го изхвърля навън, но се въздържах. Изведнъж съобразих, че разпитите изцяло потвърдиха получената преди това от него информация. Въпреки своята досадна бъбривост той можеше да бъде полезен.
Показах му стола:
— Сядай, пияницо. Измисли ли нещо ново? Той се разположи удобно и ми възрази отпуснато:
— Не съм пияница, Холмс. Просто обичам от време на време да се подкрепвам с нещо по-силничко. Алкохолът дезинфекцира мозъчната кора. А що се отнася до твоя въпрос, мога да те информирам, че нищо ново не ми е дошло наум. Във всеки случай, нищо особено интересно.
Махнах примирено с ръка. Оказа се, че в задънената уличка, в която бях попаднал, не можех да разчитам и на въображението на Квирин. Той, види се, почувствува моето настроение, защото ме погледна съчувствено и рече утешително:
— Не се тревожи. Най-тъмно е, преди да съмне. Ще се измъкнеш от тази объркана история. Дай ми една цигара.
Побутнах книгата, която преглеждах, преди той да влезе, и му показах пакета цигари под нея. Без да бърза, той си взе една и погледна лениво към разтворената книга. След това ме попита:
— Защо я преглеждаш? Вдигнах рамене:
— И аз не знам. Ей така. Тази книга Водницки е издърпвал вероятно миг преди смъртта си. На гръбчето й имаше отпечатъци от пръстите му. Убиецът сигурно го е изненадал, докато той се е опитвал да я свали от полицата. Не е успял…
Квирин запали цигарата си и заби поглед в тавана.
— Интересно, защо може да му е била нужна тази книга?
— Не знам. И никога няма да разберем. Мъртвите не дават показания.
— О! — зарадва се Квирин. — Разкошно заглавие! „Мъртвите не дават показания“. Ще ми позволиш ли да го използувам някога?
Кимнах машинално. Мислех си за нещо съвсем друго.
— Наистина — продължи Квирин, — много интересно защо е посегнал към тази книга. Жалко, че няма да го разберем.
— Много би ни помогнало — пренебрегнах аз неговия интерес, — много бих дал, за да разбера за какво е искал да разговаря Водницки със своя приятел няколко часа преди смъртта си. Обаждал му се е по телефона… За съжаление, не го намерил в къщи…
В мътните зеници на Квирин светнаха искрици.
— Какъв телефон? Какво обаждане? Нищо не си ми казал за този телефон…
Разказах му онова, което знаех от Водницка.
— И знаеш ли — завърших, — изглежда, че той е искал да сподели със своя приятел нещо много важно…
Квирин взе разтворената книга и започна да я прелиства.
— Как се казва този негов приятел?
— Кочински. Павел Кочински. И какво от това… Нали не е успял да му се обади…
И двамата замълчахме. Изведнаж Квирин, който продължаваше да разглежда книгата, застина като истукан, а после ми я бутна под носа — както си беше разгърната. В първия миг не разбрах какво иска да ми покаже, но само след секунда ми стана ясно. Прочетох заглавието на раздела: „Неуспялата провокация“. Негов автор беше поручик… Павел Кочински — псевдоним Жбик.
Опитах се да измъкна книгата от ръката на Квирин, но той я държеше здраво. Отказах се и започнах да чета през неговото рамо, а когато свършихме, Квирин рече: