— Сега вече няма да ни се измъкне…
— Да. Може би… Но ще си имаме сериозни грижи как да докажем вината му.
Квирин сърдечно се разсмя:
— За това нямай грижа. Остави на мен… Има няколко класически начина как да се постъпва в подобни случаи. Не забравяй, че аз съм специалист. Ще изберем най-резултатния и най-класическия начин.
Събрахме всички в столовата на партера. Зад прозорците надничаха червеното слънце и напечените от жегата борове със стичаща се по тях смола. Хората седяха неестествено изпънати на столовете и се вглеждаха в мен с огромно внимание. Бяха шестима: Квирин, Шилницки, разплаканата Водницка, дебелият Салабурски, хубавата Беата със сини кръгове от безсъние под очите и госпожа Флора с пищните форми. Само тя изглеждаше така, сякаш нищо изключително не беше се случило, сякаш беше дошла тук направо от козметичката и фризьорския салон. Седналият до нея дългокос, кльощав младеж — Стефан Шилницки — се въртеше на стола и нервно гризеше ноктите си. До мен зад масата беше застанал уставно изпъченият сержант Видерко. Капрал Лис стоеше до вратата, небрежно облегнат на рамката й, и пушеше.
Огледах събраните, изкашлях се и започнах: — Събрах ви всички, за да разрешим окончателно загадката на извършеното убийство. А в същност — на двете поредни убийства — поправих се и продължих: — Първоначално нямахме представа кой би могъл да извърши тези престъпления. Започнахме от установяване алибито на пребиваващите в този дом лица. По отношение на второто убийство никой от вас нямаше алиби — с изключение на господин Квирин, когото разпитвах по същото време. Всеки от вас би могъл незабелязано да напусне стаята си, да посети Рилски и да го намушка с ножа, а после все така незабелязано да се върне в нея. По отношение на първото убийство алиби имаха четири лица. То се основаваше на факта, че тази четворка се състои от две двойки, които са прекарали нощта заедно. Тяхното алиби обаче беше доста съмнително, защото някоя от двойките можеше да бъде двойка съучастници в престъплението. Останалите лица нямаха алиби.
При това положение решихме да се насочим към разкриване причините за убийствата, към разкриване на мотивите, довели до тях. Разгледахме различни възможности. Понякога дори твърде малко вероятни. Много ни помогна присъствуващият сред нас господин Квирин. — Споменатият кимна важно с брадата си и скромно наведе очи. — Елиминирахме много от възможностите и накрая стигнахме до истината. Така — тук направих ефектна пауза — открихме причината за жестоките убийства.
Поех си дъх и още веднаж огледах присъствуващите с победоносен поглед. Всички ме гледаха и слушаха с напрегнато внимание. Чуваше се ускореното им дишане.
— А именно… нещата изглеждат така. Както вероятно знаете, през време на окупацията Карол Водницки е бил партизанин в Кампиноската гора. През пролетта на 1944 година в отряда проникнал агент на гестапо. Представил се за избягал от хитлеристки затвор. Разказваната от него история изглеждала доста правдоподобна. Срещнал партизаните уж случайно, докато скитал из гората, търсейки спасение… Приели го в отряда. Но заместник-командирът, поручик Жбик, който отговарял за контраразузнаването и сигурността, добре знаел своите задължения. Решил дискретно да провери „новия“. Проверката завършила фатално за агента. Той не знаел, че е под непрекъснато наблюдение, и побързал да установи контакт с жандармерията в близкото градче…
Благодарение на бдителността на Жбик надвисналата над отряда смъртна опасност отстъпила. За съжаление, предателят успял да избегне заслуженото наказание. Разбрал, че е разобличен, и избягал…
Поручик Жбик описал цялата тази история в своите спомени, издадени преди няколко години в тази книга — вдигнах книгата от масата и я показах на събраните. — Вчера Карол Водницки разпознал сред своите гости човек, който му заприличал на онзи хитлеристки агент. Минали били много години и Водницки не бил сто процента убеден, че не греши. Затова се опитал да се обади по телефона на своя приятел, същия онзи поручик Жбик. Вероятно е искал да го покани тук, за да може и той да види и евентуално да разпознае агента. Но не успял да се свърже с него.
Вероятно в поведението на Водницки е имало нещо, което е подсказало на престъпника, че е демаскиран. Не можел да отлага. Решил да обезвреди опасния свидетел. Впрочем Водницки сам му помогнал. През нощта слязъл в тази стая. Убиецът чул, че вратата на спалнята на Водницки изскърцала. Тръгнал след своята жертва. След това ударил с ръжена.