— Ах, колко жалко! — викна тя. — Слиза ли той, Грета?
Габриел чу жена си да казва да и я видя да слиза надолу към тях. На няколко стъпала зад нея бяха Бартел д’Арси и госпожица О’Калахан.
— Ах, господин Д’Арси! — възкликна Мери Джейн. — Как можахте да спрете точно когато всички се бяхме прехласнали в песента ви.
— Цяла вечер го карах — рече госпожица О’Калахан, — и госпожа Конрой също, а той все ни казваше, че страшно бил настинал и не могъл да пее.
— Ах, господин Д’Арси, как не ви е срам да лъжете така! — каза леля Кейт.
— Не виждате ли, че съм прегракнал като гарван? — грубо рече Д’Арси.
Той побърза да влезе в килера и си навлече балтона. Стъписани от грубите му думи, другите не знаеха какво да кажат. Леля Кейт смръщи вежди и със знаци им подсказа да изоставят темата. В това време Д’Арси грижливо увиваше врата си и се въсеше.
— От времето е — рече леля Джулия след кратка пауза.
— Да, всички са се простудили — веднага добави леля Кейт, — всички.
— Казват — подзе Мери Джейн, — че от трийсет години не е валяло такъв сняг, а тая заран четох във вестниците, че снеговалежът е обхванал цяла Ирландия.
— Обичам снега — тъжно каза леля Джулия.
— И аз — рече госпожица О’Калахан. — Струва ми се, че Коледа без сняг не е Коледа.
— Но бедният господин Д’Арси не обича снега — рече леля Кейт и се усмихна.
Д’Арси излезе от килера добре загърнат и закопчан и с нотка на разкаяние в гласа разказа как се бил простудил. Всички започнаха да му дават съвети и да изказват съчувствието си, като го увещаваха много да пази гърлото си в нощния въздух. Габриел наблюдаваше жена си, която не взимаше участие в разговора. Тя стоеше точно под прашното прозорче на вратата и пламъкът на светилния газ осветяваше светлокестенявите й коси, които тя бе сушила на огъня пред него само преди няколко дни. Тя стоеше в същата поза и сякаш не чуваше, че около нея се говори. Най-сетне се извърна към тях и Габриел видя, че бузите й са порозовели и очите й блестят. Внезапен порив на радост бликна в сърцето му.
— Как се казваше песента, която пеехте, господин Д’Арси? — попита тя.
— Казва се „Девойката от Огрим“ — отвърна Д’Арси, — но не можах да си я спомня както трябва. Защо? Вие знаете ли я?
— „Девойката от Огрим“ — повтори тя. — Не можех да се сетя за името.
— Много хубава песен — рече Мери Джейн. — Съжалявам, че гласът ви не е в ред тая вечер.
— Слушай, Мери Джейн — подзе леля Кейт, — стига си досаждала на господин Д’Арси. Не позволявам да му досаждаш!
Като видя, че всички са готови да тръгват, тя ги поведе към вратата, където започнаха да се сбогуват.
— Хайде, лека нощ, лельо Кейт, и благодаря за приятната вечер.
— Лека нощ, Габриел. Лека нощ, Грета!
— Лека нощ, лельо Кейт, благодаря ти за всичко. Лека нощ, лельо Джулия.
— Ах, лека нощ, Грета, не те видях.
— Лека нощ, господин Д’Арси. Лека нощ, госпожице О’Калахан.
— Лека нощ, госпожице Моркън.
— Лека нощ, още веднъж.
— Лека нощ на всички. Приятен път.
— Лека нощ. Лека нощ.21
Утринта бе още тъмна. Мътна жълта светлина се стелеше над къщите и над реката под сякаш схлупения свод. В краката бе кишаво и само тук-там върху покривите, връз парапета на кея и по железните огради се виждаха ивици и петна сняг. Фенерите още мъждееха, червеникави в навъсения здрач, а отвъд реката Съдебната палата заплашително се врязваше в натежалото небе.
Тя вървеше пред него с Бартел Д’Арси, пъхнала под мишница кафявия пакет с обувките си и приповдигнала роклята си с ръце, за да я пази от кишата. В позата й вече нямаше никаква грация, но очите на Габриел още блестяха от щастие. Кръвта бе като буря в жилите, а мислите бушуваха: горди, радостни, нежни, неустрашими.
Тя вървеше пред него тъй леко и тъй изправена, че той пламна от желание безшумно да изтича подир нея, да я сграбчи през раменете и да й каже на ухото нещо глуповато и нежно. Виждаше му се тъй крехка, че той страстно пожела да се пребори с нещо, за да я защити, и после да останат насаме.
Като звезди в паметта му проблясваха тайни мигове от техния интимен живот. Утро. На масата до чашата му лежеше светловиолетов плик и той го галеше с ръка. Птички чуруликаха в бръшляна и слънчевата паяжина на пердето светликаше по пода: от щастие не можеше да преглъща. Те стояха на препълнения перон и той пъхаше билета в топлата й длан под ръкавицата. Стоеше до нея на студа и гледаше през решетката на прозореца как духач на стъкло прави бутилки в пламтящата пещ. Беше много студено. Лицето й, дъхаво в студения въздух, бе съвсем близо до неговото; внезапно тя се провикна към работника пред пещта:
21
Хоралното сбогуване напомня финала на сцената с лудостта на Офелия (Хамлет, IV, 5) и предвещава мотива на смъртта в края на разказа.