— Грета!
Тя бавно се извърна от огледалото и тръгна по светлата пътека към него. Лицето й изглеждаше тъй умислено и изнурено, че думите замряха на устните му. Не, още не бе време.
— Изглеждаш уморена — рече той.
— Поизморих се — отвърна тя.
— Да не ти е лошо или си отмаляла?
— Не, просто съм уморена.
Тя отиде до прозореца и застана там, загледана навън. Габриел отново почака и сетне, усетил, че го обзема плахост, рязко каза:
— Грета!
— Какво има?
— Нали знаеш оня нещастник. Мейлинс? — бързо рече той.
— Да. И какво?
— Бедничкият, в края на краищата той е свястно момче — продължи Габриел с някакъв чужд глас. — Върна ми златната лира, която му бях дал на заем, а аз вече я бях прежалил. Жалко, че не стои настрана от оня Браун, защото всъщност не е лошо момче.
Сега той трепереше от раздразнение. Защо изглеждаше тъй разсеяна? Как да започне? И тя ли бе разстроена от нещо? Да можеше да се обърне към него или сама да дойде при него! Жестоко щеше да бъде да я вземе в това състояние. Не, първо трябва да види желание в очите й. Той копнееше да надвие над необяснимото й настроение.
— Кога му зае лирата? — запита тя след малко. Габриел едва се овладя да не прати по дяволите тоя сархош Мейлинс и златната му лира. Той копнееше да изплаче душата си пред нея, да я задуши в прегръдката си, да я обладае. Но рече:
— По Коледа, когато отвори онова павилионче за коледни картички на улица „Хенри“.
Тъй бе пламнал в ярост и желание, че не чу как тя се дръпна от прозореца. Застана пред него за миг-два и го изгледа със странен поглед. Сетне внезапно се надигна на пръсти, леко опря ръце връз раменете му и го целуна.
— Великодушен си, Габриел — каза тя.
Потръпваш от радост поради внезапната й целувка и тая чудата фраза, Габриел постави ръка върху косите й и почна да ги гали с едва докосващи се пръсти. Бяха нежни и лъскави от банята. Сърцето му преливаше от щастие. Тъкмо когато го желаеше, тя сама бе дошла при него. Може би мислите й бяха следвали неговите. Може би, почувствала неудържимата му страст, бе пожелала да му се отдаде. И сега, когато толкова лесно бе дошла при него, той се зачуди как бе се колебал.
Стоеше, обвил главата й с ръце, сетне бързо плъзна ръка около тялото й и като я притегли към себе си, тихо рече:
— Грета, мила, за какво си се замислила?
Тя не отговори и не се отдаде на прегръдката му. Той пак заговори с тих глас:
— Кажи ми какво има, Грета. Струва ми се, че знам. Знам ли?
Тя не отговори веднага. Сетне избухна в плач и рече:
— Мисля си за оная песен, за „Девойката от Огрим“.
Тя се отскубна от него, втурна се към леглото, вкопчи се в таблата и зарови лице. За миг-два Габриел замръзна от учудване, сетне пристъпи към нея. Като минаваше край трикрилото огледало, той се видя в цял ръст — широк, изпъкнал нагръдник, лице, чието изражение винаги го озадачаваше, когато го видеше в огледалото, и проблясващи очила с позлатени рамки. Той спря на няколко крачки от нея и рече:
— Каква е тая песен? Защо те кара да плачеш?
Тя вдигна глава и като дете избърса очи с опакото на ръката си. Гласът му прозвуча по-нежно, отколкото сам желаеше.
— Защо, Грета? — попита той.
— Спомних си за един човек, който често пееше тая песен преди години.
— И кой беше тоя човек от преди години? — с усмивка запита Габриел.
— Един човек. Познавах го в Готуей, когато бях у баба — рече тя.
Усмивката изчезна от лицето на Габриел. Някакъв тъмен гняв почна да се надига дълбоко в него и тъмният огън на плътската страст гневно пламна в тялото му.
— Някой, в когото си била влюбена? — иронично запита той.
— Едно познато момче — отвърна тя. — Казваше се Майкъл Фюри. Той пееше тая песен, „Девойката от Огрим“. Беше с много крехко здраве.
Габриел мълчеше. Не му се искаше тя да си помисли, че го интересува тоя момък с крехкото здраве.
— Тъй ясно си го представям — каза тя подир малко. — Какви очи имаше: големи и тъмни! И какво изражение имаха, какво изражение!
— Значи ли това, че си била влюбена в него? — рече Габриел.
— Понякога се разхождах с него, когато бях в Голуей — каза тя.
Габриел внезапно се сепна.
— Може би затова искаше да отидеш в Голуей с Моли Айвърс? — хладно рече той.
Тя го погледна учудено и запита:
— Защо?
Габриел се почувства неловко от погледа й. Той вдигна рамене и рече:
— Отде да знам? Навярно да го видиш.
Тя мълчаливо извърна очи от него и погледът й се плъзна по светлата пътека към прозореца.