— Техните са оттам — късо рече той.
— Ще дойдете, нали? — каза госпожица Айвърс и настойчиво притисна ръката му с топлата си длан.
— Там е работата — започна Габриел, — че неотдавна се уговорих да отида…
— Къде? — запита госпожица Айвърс.
— Както знаете, всяка година неколцина приятели правим екскурзия с велосипеди и затова…
— Но къде?
— Обикновено отиваме във Франция и Белгия или в Германия — отвърна Габриел.
— А защо отивате във Франция и Белгия — каза тя, — вместо да се върнете в лоното на страната си?
— Как да ви кажа — подзе Габриел, — малко за да упражним езиците, малко за разнообразие.
— А не трябва ли да упражнявате родния си език? Ирландския? — запита тя.
— Е, щом така поставяте въпроса, аз пък ще ви кажа: ирландският не ми е роден език.
Съседите им се бяха извърнали, за да слушат тоя кръстосан разпит. Габриел неспокойно поглеждаше наляво и надясно и въпреки мъчителния разговор се стараеше да запази доброто си настроение, но по челото му вече почваше да избива червенина.
— Не трябва ли да опознавате собствената си страна — продължаваше тя, — страната, за която не знаете почти нищо, своя народ и своята родина?
— Ох, да ви кажа направо — рязко отвърна Габриел, — до гуша ми е дошло от моята родина, ама съвсем до гуша!
— Защо? — запита тя.
Габриел не отговори, тъй като резкият му отговор го бе възбудил силно.
— Защо? — повторно запита тя.
Беше време за смяна на дамите и тъй като той не бе дал отговор, госпожица Айвърс каза с жар:
— Разбира се, няма какво да отговорите.
Габриел се опита да прикрие вълнението си, като вложи цялото си старание в танца. Отбягваше очите й, понеже бе забелязал киселия израз на лицето й. Но когато се срещнаха отново в grsnd rond той с изненада усети, че тя здраво стисна ръката му. Погледна го за миг изпод вежди някак насмешливо, докато и той се усмихна. Сетне, тъкмо когато фигурата започваше отново, тя се повдигна на пръсти и прошепна в ухото му:
— Англофон!
Когато танцът свърши, Габриел се оттегли в далечния ъгъл на стаята, където седеше майката на Фреди Мейлинс. Тя бе пълна, но немощна стара жена с побелели коси. И тя като сина си леко заекваше. Казали й бяха, че Фреди е дошъл и е почти трезв. Габриел я запита добре ли е пътувала с кораба. Тя живееше при омъжената си дъщеря в Глазгоу и идваше на гости в Дъблин веднъж в годината. Тя невъзмутимо отвърна, че преминали прекрасно и капитанът бил извънредно внимателен към нея. Разправи колко добре се била наредила дъщеря й в Глазгоу и колко много приятели имали там. Докато езикът й не спираше, Габриел се опитваше да пропъди от ума си спомена за неприятния разговор с госпожица Айвърс. Разбира се, тая девойка или жена, или каквато и да беше, беше фанатичка, но за всичко си имаше време. Може би не трябваше да й отговаря по тоя начин. Но тя нямаше никакво право да го нарича англофон пред толкова хора, па макар и на шега. Беше се опитала да го направи смешен пред хората със своите неудобни въпроси и втренчените си заешки очи.
Той видя, че жена му си проправя път към него през валсуващите двойки. Като дойде до него, тя му каза на ухото:
— Габриел, леля Кейт иска да знае дали и тоя път ще нарежеш гъската. Госпожица Дейли ще реже свинския бут, а аз пудинга.
— Да — рече Габриел.
— Още щом свърши тоя валс, тя ще прати на вечеря първо младежта, та после да си бъдем всички заедно на трапезата.
— Ти танцува ли? — запита я Габриел.
— Разбира се, че танцувах. Не ме ли видя? За какво се скарахте с Моли Айвърс?
— Не сме се карали. Защо? Тя ли ти го каза?
— Нещо подобно. Гледам да склоня господин Д’Арси да изпее нещо. Надул се е един, не ти е работа.
— Не сме се карали — мрачно подзе Габриел, — но тя ме агитираше да ходя на екскурзия в Западна Ирландия, а аз отказах.
Жена му плесна с ръце и подскочи от радост.
— Нека идем, Габриел — настоя тя. — Тъй бих искала пак да видя Голуей.
— Върви, ако искаш — хладно рече Габриел.
Тя го погледна за миг, сетне се извърна към госпожа Мейлинс и каза:
— Такъв съпруг да си имаш, а, госпожо Мейлинс?
Докато тя се провираше обратно през гостите, госпожа Мейлинс, без да обръща внимание на прекъсването, продължи да разказва на Габриел какви прекрасни места имало в Шотландия и какви били прекрасни гледките. Нейният зет всяка година ги водел на езерата и те ходели на риба. Зет й бил майстор въдичар. Веднъж хванал ей толкава риба и готвачът в хотела им я сготвил за вечеря.
Габриел почти не я слушаше. Сега, когато наближаваше вечерята, той отново се замисли за речта си и за цитата. Като видя Фреди Мейлинс да идва към майка си от другия край на стаята, той му отстъпи стола си и се отдръпна в нишата на прозореца. Гостната бе вече празна и откъм задната стая долиташе тракането на чинии и ножове. Онези, които все още стояха в гостната, като че се бяха наситили да танцуват и тихо разговаряха на малки групи. Топлите потръпващи пръсти на Габриел затропаха по студеното стъкло на прозореца. Колко хладно трябва да е навън! Колко приятно ще бъде да походи сам навън, първо покрай реката, после през парка! Снегът навярно е покрил клоните на дърветата и е натрупал светла гугла връз паметника на Уелингтън. Колко по-приятно би било там, отколкото край масата за вечеря!