Затича се. Както всяка вечер, гневът постепенно го завладяваше. Изкачи трите стъпала със стиснати юмруци. Горе мрежата се омота в краката му и за да избегне падането, той направи такова движение, че повторно скъса чантата си на един пирон, забит в нищото. Дълбоко в него нещо се беше изкълчило и той дишаше като риба на сухо. След малко се успокои и брадичката му отново падна върху гърдите. После усети студа от мокрия панталон и хвана дръжката на вратата. Бързо я пусна. Разнесе се неприятна миризма и едно парче от кожата му, залепнало за нажежения порцелан, започна да почернява и да се гърчи. Вратата беше отпорена. Влезе.
Слабите му крака не го държаха и тон рухна в ъгъла на антрето върху студения квадрат, който миришеше на проказа. Сърцето му ръмжеше между ребрата и той се тресеше от силните, груби и неравномерни удари.
III
— Мършава работа — каза господарят му.
Той проверяваше съдържанието на чантата.
Помощникът, изправен пред масата, чакаше.
— Повредили сте ги — добави господарят. — Зъбчетата на тази са съвсем повредени.
— Мрежата е много стара — каза помощникът. Ако искате да ви хващам млади марки в добро състояние, дайте ми пари за нова мрежа.
— А кой похабява тая мрежа — попита господарят. — Вие или аз?
Помощникът не му отговори. Изгорената му ръка го болеше.
— Отговорете — настоя господарят. — Вие или аз?
— Аз заради вас — отвърна помощникът.
— Не ви карам насила — каза господарят. — Ако искате да печелите по петдесет франка на ден, трябва все пак да ги заслужите.
— Без трийсет франка за билет… — каза помощникът.
— Какъв билет? Плащам ви пътя отиване и връщане.
— С фалшиви билети.
— Вие пък внимавайте.
— Как мога да забележа?
— Никак не е трудно — каза господарят. — Щом са направени от пресован картон, явно са фалшиви. Истинските са от дърво.
— Добре. Ще ми върнете ли трийсетте франка?
— Няма. Всичките марки са в лошо състояние.
— Не е вярно — отвърна помощникът. — Цели два часа ги лових, трябваше да разбивам леда. Взех най-строги предохранителни мерки и от шейсет само една-две са повредени.
— Такива не искам — каза господарят. — Искам двуцентовата Гвиана от 1855 година1. Какво да правя с тая занзибарска серия, нали вчера ми наловихте от нея.
— Ловя каквото намеря — каза помощникът. — Особено пък с такава мрежа. Освен това на Гвианите не им е сезонът. А Занзибарите можете да ги размените.
— Тази година всички събират от тях — отвърна господарят. — Вече не струват нищо.
— А мокрите ми крака, а инсталацията на решетката, а дръжката на вратата… — избухна внезапно помощникът.
Жълтото му слабо лице се набразди от бръчки и той сякаш беше готов да се разплаче.
— Това закалява — каза господарят. — Иначе какво да правя тук? Скучно ми е.
— Вървете да ловите марки — отвърна помощникът.
С голямо усилие успяваше да се сдържа.
— Затова ви плащам — каза господарят. — Вие сте крадец. Крадете парите, които печелите.
Помощникът прокара уморено протрития ръкав по челото си. Главата му кънтеше като камбана. Масата леко се отдръпна от него и той потърси нещо, за да се опре. Но и камината, на свой ред, му се изплъзна и той се свлече на пода.
— Станете — каза господарят. — Не на моя килим…
— Бих искал да вечерям… — промълви помощникът.
— Следващия път се приберете по-рано — каза господарят. — Станете. Не искам да ви гледам на килима. Ставайте, да ви вземат дяволите!
Гласът му трепереше от ярост, а възлестите му пръсти барабаняха по бюрото.
Помощникът направи неимоверно усилие и успя да коленичи. Корема го болеше, от ръката му течеше серум и кръв. Беше я увил с мръсна носна кърпичка.
Господарят бързо избра три марки и му ги хвърли в лицето. Те се залепиха на бузата му като вендузи, чу се едно „пльок“.
— Да ги върнете там, откъдето сте ги взели — каза той. Натъртваше сричките, за да им придаде формата на стоманени остриета.
Помощникът плачеше. Меките му коси падаха по челото, а лявата му буза беше белязана от марките. Той се надигна тежко.
— За последен път — каза господарят, — не искам повредени марки. И не ми ги разправяйте тия за мрежата.
— Няма, господине — отвърна помощникът.
— Ето ви вашите петдесет франка — каза господарят.
Извади една банкнота от джоба си, изплю се върху нея, скъса я на две и я хвърли на земята.
Помощникът се наведе с мъка. Коленете му пукаха глухо на къси триоли.