Притискаше корема си с две ръце и все така плачеше, постепенно ритъмът на неговите ридания се забави — като машина, която спира, и превитото му тяло се отпусна. Краката му стърчаха през отвора на колибката, а той спеше, притиснал буза към вонящата слама. От празния му корем се чуваше шум на търкалящи се камъчета.
V
Пълзейки из стаята, господарят чу напевния възглас на продавачката на пипер, с който обикновено тя известяваше, че минава. Той стъпи на краката си, видя, че може да ходи така, изтича към антрето и нарочно отвори рязко вратата. Изправен на стълбищната площадка, се загледа как девойката приближаваше.
Тя беше в своята униформа, къса плисирана поличка, едва покриваща задника, къси чорапки в червено и синьо и болеро, което разкриваше гърдите й, като не забравяме и платнената шапчица на червени и бели райета, които търговците на пипер от остров Мавриций бяха наложили в света благодарение на търпението си.
Господарят й направи знак и тя пое нагоре по алеята. В същото време той слезе по стъпалата и тръгна да я пресрещне.
— Добър ден — каза той. — Искам пипер.
— Колко зърна? — попита тя с престорена усмивка, защото го мразеше.
Черните коси и матовата й кожа пораждаха у него усещането за чаша студена вода върху слабините му, много важно усещане наистина.
— Качете се по стълбите — каза той — и ще ви кажа колко.
— Искате да останете долу и да гледате бедрата ми, нали?
— Да — отвърна господарят и лигите му потекоха.
Той протягаше ръце.
— Първо платете пипера — каза тя.
— Колко?
— Сто франка зърното, но първо го опитайте.
— Ще се качите ли по стълбите?… — прошепна господарят. — Ще ви дам една серия от Занзибар.
— Вчера брат ми донесе три вкъщи — каза тя със сладникава усмивка. — Опитайте пипера.
Подаде му едно зърно, а господарят не забеляза, че това беше семе от отровен карамфил. Поднесе го доверчиво към устата си и го глътна.
Търговката на пипер вече се отдалечаваше.
— Как? — учуди се господарят. — А стъпалата?
— Ха-ха-ха! — каза търговката на пипер с рафинирана жестокост.
През това време господарят започна да усеща тонизиращото действие на отровата и се втурна да тича с всичка сила около къщата. Облегната на желязната порта, търговката на пипер го наблюдаваше.
На третата обиколка тя му направи знак и зачака господарят също да я погледне, но тичайки все по-бързо и по-бързо, той я погледна едва когато започна четвъртата обиколка. Тогава тя повдигна плисираната си поличка и отдалеч видя как лицето на господаря става мораво, после съвсем черно, а после започна да изгаря и тъй като очите му бяха все така приковани в това, което тя му показваше, той се спъна в маркуча за поливане, който използваше да дави плъховете; сгромоляса се по лице върху един голям камък и камъкът се заби между скулите му, точно в носа и челюстта. Краката му още стържеха земята и дълбаеха двойна бразда, в която постепенно, с изтъркването на обувките, се появиха следи от пет дебели пръста, с които той си служеше, за да задържа чорапите си.
Търговката на пипер затвори желязната порта и пое отново по пътя си, като отметна подигравателно пискюла на платнената си шапчица.
VI
Помощникът напразно се опитваше да отвори вратата на вагона. Във влака беше много топло, така щом слезеха пътниците, хващаха хрема, а механикът имаше брат, търговец на носни кърпички.
Цял ден се беше мъчил за някакъв мизерен улов и сърцето му се бе надуло от задоволство, защото той щеше да убие господаря си. Най-после успя да разтвори двете крила на вратата, като дърпаше нагоре и надолу, и разбра, че шефът с фуражката я беше обърнал настрани, за да му свие гаден номер. Щастлив, че се е справил, той скочи леко на перона и бръкна в джоба си. Веднага намери парчето пресован картон, което щеше да даде на изхода, и бързо се придвижи към същия изход, зает от някакъв човек с лукаво изражение, в когото разпозна служителя от предната вечер.
— Имам фалшив билет… — каза той.
— Аха! — каза другият. — Дайте да видим…
Той подаде билета си и мъжът го взе, после го заразглежда с такова внимание, че фуражката му се отмести и ушите се пъхнаха в подплатата.
— Добре направено — каза човекът.
— Само дето не е от дърво, а от картон — отвърна помощникът.
— Наистина ли? — учуди се служителят. — Бих се заклел, че е от дърво, ако естествено не знаех, че е от картон.
— И само като си помислите — каза помощникът, — че господарят ми го даде за истински…