— Истинският струва само дванайсет франка — каза човекът. — За тези плащат много по-скъпо.
— Колко? — попита помощникът.
— Ще ви дам трийсет франка за него — отвърна човекът и пъхна ръката си в джоба.
Жестът му беше толкова непринуден, че помощникът го заподозря в лоши намерения. Но човекът извади само три десетфранкови банкноти, фалшифицирани с багрило от орех.
— Ето — добави той.
— Фалшиви, разбира се? — каза помощникът.
— Ами помислете, не мога да ви дам истински банкноти за фалшив билет — отвърна служителят.
— Да — каза помощникът, — но ще си взема билета.
Присви се, за да събере сили, благодарение на което слабият му юмрук смъкна кожата от дясната половина на лицето с фуражката. Човекът вдигна ръка до козирката си и падна, козирувайки, поради което удари лакътя си в твърдия цимент на перона, настлан с шестоъгълници, сини и фосфоресциращи точно на това място.
Помощникът прекрачи тялото и отмина. В него набъбваше един топъл и ясен живот и той забърза по пътеката. Откачи мрежата от ремъка, за да си помогне при изкачването. Мяташе я върху железните колове, на които беше опъната защитната решетка покрай изравнения път, теглеше се с дръжката и се катереше леко сред острите камъни по пътеката. След няколко метра мрежата се скъса и отхвръкна. Той щеше да надене металния обръч на врата на господаря си.
Стигна много бързо до желязната порта и я бутна без предохранителни мерки. Надяваше се да го удари ток, за да разпали яростта му, но не усети нищо и спря. Пред стълбите нещо мърдаше едва. Затича се по алеята. Въпреки студа, кожата му доби ръждив цвят и той усети миризмата на занемареното си тяло с дъх на слама и хлебарки. Напрягаше слабите си бицепси, а пръстите му се впиваха в бамбуковата дръжка. Явно господарят му беше убил някого.
Спря стъписан, когато разпозна тъмния костюм и блестящата колосана яка. Главата на господаря му беше вече само една възчерна маса, а краката му дълбаеха две дълбоки успоредни бразди.
Обхвана го нещо като отчаяние, трепереше от главата до петите, изпълнен с ярост и желание да коли. Хвърли две очи наоколо, смутен и объркан. Толкова неща се беше приготвил да каже. Трябваше да ги каже.
— Защо направи това, свиньо?
„Свиньо“ отекна в безучастния въздух старомодно и слабовато.
— Свиня! Мръсник! Гад! Мерзавец! Мръсна гад! Крадец! Негодник! Гад такава!
От очите му потекоха сълзи, защото господарят не отговаряше. Стисна бамбуковата дръжка и я заби в гърба му.
— Отговаряй, стари глупако. Ти ми даде фалшив билет.
Натисна с цялата си тежест и дръжката потъна в размекнатата от отровата тъкан. Завъртя острието като стрелката на жироскоп, за да извади джигера.
— Фалшив билет, слама с хлебарки, трийсет франка и глад, а петдесетте ми франка за днес?
Господарят почти не мърдаше вече, а джигерът не излизаше.
— Исках да те убия, гад мръсна. Трябваше да те убия. Ще те убия мъртъв, стари глупако, теб, да. Къде са петдесетте ми франка, а?
Отскубна дръжката от раната и заудря с всичка сила овъгления череп, който се пръсна като кора на прегоряло суфле. На мястото на главата вече нямаше нищо. Трупът свършваше до яката.
Помощникът престана да трепери.
— Предпочете да си отидеш? Добре. Но аз трябва да убия някого.
Седна на земята, заплака като снощи и неговата живинка дотича с леки стъпки, търсейки ласките му. Помощникът затвори очи. Усещаше топлия нежен допир до бузата си и пръстите му стиснаха крехката шия. Живинката не се опитваше да се освободи и когато милувката върху бузата му стана студена, той разбра, че я е удушил. Тогава се изправи. Затътри се по алеята и излезе на пътя, вървеше надясно, без да знае защо, а господарят вече съвсем не мърдаше.
VII
Точно пред себе си видя голямата локва със сини марки. Нощта падаше и водата светлееше с тайнствени и далечни отблясъци. Локвата не беше дълбока, в нея имаше стотици марки, но без голяма стойност, защото се размножаваха през цялата година.
Взе от чантата си две колчета и ги заби до локвата, на метър едно от друго. Опъна остра стоманена жица между двете и се опита да изтръгне с пръст една тъжна нота. Жицата беше на десет сантиметра от земята, успоредно на локвата.
Помощникът се отдалечи на няколко крачки, после се обърна с лице към водата и тръгна право към жицата. Беше затворил очи и си свиркаше нежна мелодия, онази, която живинката обичаше. Вървеше бавно, пристъпяше ситно и така се спъна в стоманената жица. Падна с глава във водата. Тялото му не помръдваше, а под стихналата повърхност сините марки вече се лепяха по мършавите му бузи.