Младият княз Понятовски взе нежно ръката й и рече:
— Не се отчайвайте, Елисавета, защото, ако царят е мощен, Бог е всемощен и ако Той пожелае да видите отново детето си, то царят не ще може да ви попречи.
— Те ще го убият — хълцаше клетата жена.
— Все пак вие се лъжете в предположенията си — шепнеше старецът с патериците. — Аз не мисля, че малкия Владимир го изтръгнаха от ръцете ви с цел да го убият, защото внимателно подслушвах разговора на офицера с казака… Офицерът казваше, че царят живо се интересува от детето, защото в писмото, което царският куриер донесе, изрично е казано, че нито косъм не трябва да липсва от главата на детето.
Елисавета вдигна очи към небето и искрица надежда освети лицето й.
Изведнъж се чу тръбен звук.
Поручикът даде знак за тръгване.
Заточениците станаха, а войниците вдигнаха пушките на рамо.
— Строй се! — викна офицерът и начаса заточениците се наредиха. Последва заповедта „Ходом марш“ и цялата тълпа тръгна по пътя за Сибир. Четирима казаци с тъмнозелена униформа предвождаха смесения керван, който и отстрани бе заобиколен от казаци.
Зад тази тълпа пътуваха колите, в които седяха старците, болните и малките деца. Шествието завършваше с дванадесет казаци и 4–5 коли с вещи.
Елисавета бавно крачеше между двамата си приятели. Не искаше да се качи на колата, защото се страхуваше да не я обиждат грубите казаци. Затова бе събрала всички сили и крачеше, вглъбена в тъжни мисли.
— Вярвам, че пътят няма да продължи много — каза белобрадият мъж с патериците. — Според думите на някои от осъдените, на 3–4 часа път оттук се намира един затвор, в който може би ще си починем един ден.
— Дай Боже! — каза Елисавета. — Искам да заспя и да забравя случилото се.
— Да заспите — каза старецът, усмихвайки се. — Както се вижда, вие за пръв път пътувате за Сибир, иначе нямаше и да помислите, че ще можете да спите или да почивате в този ад.
— Значи тъмницата е толкова лоша? — попита княз Понятовски. — Вярвайте ми, не предполагах, че на сибирския път ще ми се случи нещо по-лошо от това.
— Мамите се — каза човекът с бялата брада. — От големите нечистотии и мръсотии в задушните тъмници се развиват най-опасни болести. Тифусът върлува в тях и завлича със стотици от изгнаниците. Защо ли преждевременно да ви тровя сърцето! За съжаление вие сами скоро ще имате възможност да се уверите в истинността на казаното: ще видите къде руското правителство настанява заточениците.
Подир малко керванът отмина елховата гора. Тъга, отчаяние и тежки мисли съпровождаха тези нещастници, а над главите им се виеха врани и гарвани.
Изведнъж керванът спря. Казаците, които вървяха отпред, скочиха от конете и забързаха към един човек, който лежеше на края на гората.
Видът му предизвикваше съжаление и страх. Той бе на около 30 години, а лицето му беше белязано точно по средата с някакъв знак. Гъсти разбъркани коси се спущаха по челото му и покриваха късия му врат. Грозен, като че ли бе живял със зверовете в гората.
— Той е от ротата на „генерал Кукуков“ — викаха казаците. — Както се вижда, гладът го е принудил да излезе от гората.
Но да обясним това. Заточениците не пропускаха случай да избягат. Но зимно време никой от тях не се решаваше да бяга, защото знаеха, че всеки би загинал в пространните снежни степи. Но щом дойдеше лятото, щом горите се отрупат със зеленина, у тях се появява силна жажда за свобода и за скъпото им отечество и мнозина се решават на бягство от затворите.
„«Кукуков» ни зове“ — си говореха заточениците и стотици от тях бягаха в редовете на „генерал Кукуков“. С надежда да видят още веднъж широкия свят, те скритом се промъкваха през безкрайните сибирски гори. Но от стотиците бегълци едва един успяваше да стигне преследваната цел; останалите или умираха от глад, или на сибирския път се предаваха на полицията. Но имаше случаи, когато един и същи нещастник се бе опитвал да бяга 7 или 8 пъти поред; щом чуеше кукувицата, той предприемаше този тежък път, за да се отърве от сибирските тъмници.
Един от тези бегълци бе човекът, когото казаците доведоха пред краката на своя офицер. Като хвърли презрителен поглед, той ритна с крак вдървения труп.
— Този негодник не е мъртъв! Помогнете му да стане!…
— Да опитаме с ракиения цяр — каза един от казаците. След това повдигна главата на клетия беглец.
— Плюскай ракия, мръсно псе! — ревеше казакът… — Плюскай, като ти казвам! — Казакът започна да налива лютата течност в носа, ушите и устата на трупа. След това разтвори клепачите му и взе да сипва капка по капка в очите му.