Изнемощяла, потресена и разтревожена, стоеше в средата на влажната тъмница. Притъмня й пред очите. Стори й се, че се отървава от тежките мъки, че сладка смърт ще я отърве завинаги от тези грозни хора. Главата й клюмна; тя затвори очи и заспа.
Сънува някакъв чуден сън. Над главата й като че хвърчеше мило и светло ангелче и това ангелче като че имаше чертите на детето й. То се спусна на гърдите й, обгърна я около врата с малките си ръчички и я целува дълго, дълго… Ах, как бяха сладки тези целувки, защото идеха от устата на детенцето й!
Но изведнъж малкият ангел подхвръкна уплашено, защото един гарван с корона на главата си се спусна из облаците и между тях започна борба на живот и смърт. Гарванът с яката човка и острите нокти искаше да сграбчи ангелчето, но то се издигаше все по-нависоко и по-нависоко над облаците и грабливата птица с короната не успя да го достигне. Елисавета не можеше да откъсне поглед от тази чудна сцена, която разкъсваше майчиното й сърце. Тя започна да плаче, а след това тихо започна да се моли Богу за детенцето си. Далеко в безкрайността гарванът размахваше крилете си и гонеше малкия ангел. Искаше да го свали на земята, но ангелчето успяваше да отбива ударите му.
Изведнъж светлото ангелче се спусна върху гонителя си и смъкна короната от главата му. В тази корона, изглежда, се състоеше всичката негова сила, защото щом бе свалена, грабливата птица полека-лека започна да пада към земята, додето най-сетне се намери пред краката на Елисавета и се сви от болка и изнемога.
С вик Елисавета се сепна от съня и плахо се огледа.
С ужас забеляза, че в тази страшна тъмница не беше сама.
Пред нея стоеше човек със светла униформа. Бледното му лице бе обрамчено от черни мустаци и голяма брада, а изпитателните му очи дръзко гледаха Елисавета.
Това беше Кардов, царското оръдие, човекът, който предаде великия княз Константин на брата му — царя. Униформата, която той носеше, бе най-голямо доказателство, че царят е възнаградил неговия труд и услуги и че му е дал доста завиден пост — директор на петербургската полиция.
Кардов не беше сам. Съпровождаше го един свещеник, който държеше в ръцете си голям кръст и лика на Спасителя. Тук бе и инспекторът на военните затвори — човек слабичък, малък, с кестенява коса и продълговато лице.
Като съгледа тези хора, Елисавета се възмути: първата мисъл, която й дойде наум, бе, че те са дошли да я отведат на мястото за екзекуция и затова заяви решително:
— Кажете ми накъсо, че последният ми час е настъпил и аз ще предам душата си Богу и мирно ще тръгна подире ви.
На бледото лице на Кардов се показа иронична насмешка.
— Вярвам, че искате да умрете, графиньо Елисавета, ала нашето намерение е да ви направим безопасна. Аз идвам по заповед на великия княз Константин. Неговата заповед ме принуди да предприема дълъг път — от Петербург до Сибирската пустиня, и сетне и до вас, баронесо Елисавета.
Елисавета се изправи гордо.
— И какво иска от мене великият княз? — попита тя. — Нима моите мъки не са му достатъчни? Нима не му стига това, че жена си и детето си хвърли в беди и страдания? Кажете, какви още мъчения е измислил за мене?
— Никакви мъчения — отговори Кардов. — Всичко, което великият княз иска, е да се закълнете пред нас, че никога и никому няма да кажете за онова, което е било между вас и княз Константин.
— Ще рече, сама себе си да предам — извика Елисавета. — Какво? Нима трябва да прикрия гнусното му дело? Нима трябва сама да потвърдя, че той ме имаше за любовница, която му стана отвратителна и която той изгони! Не, ако се закълна в това, ще дам свидетелство, че Елисавета е била само държанка и никога детето ми, моят Владимир, няма да посмее да носи името на Романовците!