— Млъкни! — изгърмя гласът на царския посланик. — Ти не знаеш какво те очаква, щом се колебаеш и не искаш да се закълнеш.
Той приближи и й прошепна сърдито:
— Слушала ли си някога за сибирските рудници и за онези студени гробове, изпълнени с живи човешки същества, които не виждат никога нито слънцето, нито месеца? Чувала ли си за ония, които, завързани със синджири за количките си, са длъжни да влекат тази тежест, докато умрат?
Студени тръпки полазиха по цялото тяло на Елисавета. Сибирските рудници! Тя беше слушала за страшното място, знаеше и това, че който отиде там, вече не се връща между живите.
— Решавай, жено — настояваше Кардов, — и се закълни в онова, що иска великият княз, или още утре ще се намериш на път за живите гробници в рудниците.
Кардов отстъпи мястото на свещеника, който с кръст в ръце направи няколко крачки напред и с дълбок и свенлив глас каза:
— Закълни се, дъще, за да се избавиш от този ужас. Елисавета отскочи в един ъгъл на тъмницата и с хълцане извика:
— Няма да се закълна, не мога! В такъв случай аз сама бих унищожила и обезобразила женската си чест.
Кардов нетърпеливо тропаше с крак, така че искри излизаха от шпорите му.
— Нима изтраях толкова мъки и се изложих на такива опасности, за да се върна сега с празни ръце в Петербург? — извика Кардов. — Ако знаех някакво средство да принудя тази жена, бих си послужил с него, макар то да беше и най-жестокото изтезание.
— Има едно средство — прошепна тънък глас. Тези думи каза инспекторът на полицията. Той даде знак на Кардов, че иска да говори насаме с него.
Когато двамата се отделиха, инспекторът ниско се поклони пред големеца, потривайки мършавите си ръце.
— Ако високопоставеният господин полицейски директор благоволи да се смили за мен и бъде така добър да каже някоя и друга думица за мен пред господин министъра на полицията, за да ми увеличи заплатата, аз ще намеря средство и начин да принудим тази твърдоглава жена да говори.
— Двойна ще бъде заплатата ви — каза Кардов, — ако тази упорита уста изрече клетвата, която трябва да притежавам.
— Тогава да опитаме с пара — пошепна инспекторът. — Ха, ха, ха, ненапразно затворих в старото банче тази млада жена. Мисля, че ще й стане зле, ако се поизпоти на парата.
— Добре — каза Кардов след няколко минути. — Планът ви ми се харесва! Хайде, убедих се, че тя ще се реши на клетвата, когато се задуши…
Със заповеднически жест Кардов даде знак на свещеника да излезе от килията, в която беше Елисавета.
След това тя пак остана самичка.
Изнемощяла и покрусена, падна на колене и със сключени ръце молеше Бога да й даде сили да се съпротивлява на предложенията на този грозен човек.
Но тъкмо по средата на молитвата тя беше поразена.
Що бе това? Въздухът в килията стана така гъст, че Елисавета едва можеше да диша. Силна пара като че излизаше от стените, пода и потона.
Елисавета залиташе и пипнешком търсеше някакъв изход.
Около нея беше тъй горещо, като в най-горещите пустини, когато слънцето силно прежуря. Нетърпимата топлина действуваше на Елисавета тъй, че беше като упоена. Пот обля цялото й тяло и тя все повече и повече изнемощяваше. Нещастната започна да се досеща какво става с нея. Тя не бе вече в обикновена килия, а в тъмничното банче. Навярно бяха отворили някоя тръба, от която постоянно излиза пара. Парата все по-силно и по-силно се нагорещяваше и нещастната жертва губеше свяст.
Елисавета се подпря на стената, за да не падне. Гърдите й буйно се повдигаха, не можеше вече да си поема въздух. Пред очите й започнаха да се явяват огнени пламъци, които сякаш идваха все по-близко и по-близко.
— Сбогом, дете мое — изпищя Елисавета, — сбогом! Аз няма никога да те видя!
В този миг откъм вратата се чуха три силни удара.
— Ще се закълнеш ли? — извика с дълбок и пронизителен глас Кардов.
— Да се закълна? — хълцаше Елисавета. — Да се закълна?… Не, хиляди пъти не…
Тя не можеше повече да говори. Съвсем изнемощяла и полузадушена, падна на земята. Като се пробуди по-късно, едва можа да повдигне глава. Ала колко се учуди тя, като отвори очи.
Като в мъгла съгледа някаква черна сянка да стои на колене пред нея — благо и пълно с участие лице, лицето на стареца с патериците.
— Това сте вие, приятелю? — попита тихо Елисавета. — Де съм? Как можахте да дойдете при мене? Боже, Боже, нима съм съгрешила, че така ме наказваш? Сигурно ще се смилиш и ще изпратиш Архангела да ме спаси от ужасните мъки.