Такива и подобни на тях истории разправяха затворниците от сибирските рудници. Хиляди проклятия се откъсваха от техните бледни уста и се отправяха към онези, които без милост и съжаление бяха погубили техния живот.
Най-после Бояновски ги усмири и с разтреперан глас добави:
— Доста чухме, приятели, и убедени сте, прочее, че би било голяма глупост, ако за някого се колебаем и свеним. Не, ще избием мръсните тирани, а след това ще прегазим труповете им, за да стигнем до златната свобода! Затова аз съм на мнение да погубим командуващия рудниците капитан Николин. В същата минута в тъмното пространство проехтя:
— Николин трябва да умре!
Лицето на Бояновски бе озарено от усмивка, пълна с отмъщение и омраза. Тази усмивка реши смъртната присъда на враговете им.
— Николин няма да доживее утрешния ден. Един от нас ще го убие, докато другите ще нападнат с чукове пазачите и ще пръснат главите им. В писалищната маса на управляващия ще намерим формуляри за пътни свидетелства, които ще попълним и ще скрепим с царския печат! По този начин можем да разчитаме, че ще пътуваме спокойно през Сибир и щом се доберем до някое пристанище, ще ударим към широкия просторен свят — далеч от Русия, далеч от нашите мъчители.
— Добър е планът ти, Бояновски — рече затворникът с русата брада. — Но това е същинска илюзия, защото може и да го осъществим само ако имаме щастието с ръце да убием Николин. Но кой от нас ще се нагърби с трудната мисия, от която зависят нашето бъдеще и живот?
— Този въпрос ще реши жребият — отговори някогашният съветник. — Да направим бързо 17 бели билетчета и едно черно. Всички ще теглим, а тъй също и момичетата и жените. Който изтегли черното билетче — той ще убие капитана.
— Как трябва да стане това? Николин идва много рядко в рудницата. Как ще го намерим тогава?
— И това обмислих — отвърна Бояновски. — Работата не е тъй трудна, както си я представяте. Само направете бързо билетчетата! Този, който изтегли черното, не трябва да се страхува и да отпада духом. Още повече той трябва да се счита щастлив, че е удостоен с честта да унищожи един тиранин.
Настана гробна тишина. Билетчетата бяха направени набързо. Един от затворниците извади една кърпа и ги сложи в нея. Всички се изредиха да вадят от кърпата и всеки си мислеше дали нему ще се падне грозната участ.
Бояновски пръв бръкна в кърпата и извади първия жребий.
Като видя, че в ръката си има бяла книжка, неговото винаги бледо лице пламна. Излъган в надеждата си, той сърдито хвърли книжката на земята.
— Не ми е било писано значи аз да забода ножа в предателските гърди на този нещастник! На драго сърце бих пожертвувал и тъй прочетените си дни, ако да бях избран аз да извърша това убийство.
По примера на Бояновски и останалите вадеха от билетчетата с нетърпеливото желание да узнаят кому ще се падне да убие капитана. Треперейки, със страх, те доближаваха кърпата. Всеки, който бръкнеше и забележеше, че не е изтеглил черната хартийка, издаваше лека въздишка.
Елисавета също бе много възбудена, когато й дойде редът да тегли. Тя се разтрепера.
— Елисавето — извика Бояновски, — теглете храбро и не се стеснявайте да не би другите да се усъмнят във вас.
Ръката й беше студена като на мъртвец, когато бръкна в кърпата.
Но ето че тя извади книжката. Като обезумяла погледна изтеглената хартия. Беше черна. От устата й се изтръгна възклицанието:
— „Смъртна присъда!“
Значи тя бе изтеглила черният жребий; тя беше определена да убие капитан Николин.
След грозния избор между съзаклятниците настъпи мъртва тишина.
— Елисавето — извика Бояновски, — вие поемате дълга да бъдете страшният съдия!
Като насън, тя сепнато каза:
— Значи ролята на съдия. Това е роля и длъжност на палач. Бог е искал аз да оцапам ръцете си с кръв! Моята душа трябва да е проклета, както и тялото ми.
Тежките мъки, които тя изпитваше в тази минута, изгаряха сърцето й. Изнемощяла и разплакана, обори глава на хладната стена на рудничния вход.
— Приятели и другари мои в нещастието — извика Бояновски, — жребият е изтеглен, ала както винаги, така и сега, работата излезе иначе. Ние онеправдахме жените. Слаба и немощна, жената не е за убийство. Затова аз ви моля да ми отстъпите тази тежка длъжност, паднала се на жена, и да позволите аз да я изпълня вместо нея.
— Вие желаете да се пожертвувате вместо мене? — извика Елисавета. — Не, това никога няма да допусна!