След няколко минути някой тихо почука на вратата.
— Кой е там? — извика той, като хвърли над водата персийското килимче.
— Аз съм, твоята Марушка.
— Ах, ти ли си, гълъбице моя? Да влезеш ли искаш? Влез, вратата е отворена.
— Имам да ти кажа нещо твърде важно — отговори тя, като открехна вратата. — Току-що доведоха от рудниците една млада жена; тя ми каза, че имала да ти съобщи лично на тебе някаква тайна.
— Ох, това е много чудно — отговори Николин. — Не ти ли каза каква е тая тайна?
— Отнасяло се за някакво съзаклятие против тебе. Не оставай с нея. Кой знае какво се крие зад това.
— Пусни я — отговори той. — Какво може да ми направи една жена! А за да бъдеш спокойна, скрий се под тоя килим.
Тя излезе бързо в коридора и веднага се върна, като му зашушна на ухото:
— Казах на казака Да я доведе, след като чуе звънеца. Натисни копчето на звънеца, щом аз се скрия добре.
След няколко минути той натисна копчето от слонова кост. В преддверието се чуха стъпки.
Вратата се отвори и трима казаци въведоха Елисавета. Бледна като мрамор, тя заговори:
— Отстрани казаците!
— Ние нямаме никаква тайна — отговори комендантът. — Каквото ще ми кажеш, кажи го пред тях.
— Не се решавам, капитане — енергично и с решителност звучеше гласът й. — Ако не ме послушаш, ще се върна назад в рудника, а нека над тебе се смили св. Богородица, защото над главата ти витае смъртта. — Той хвърли изпитателен поглед към Елисавета, като искаше да отгатне мисълта й. Тя издържа погледа му и без да потрепери, дочака решителния момент.
— Излезте — заповяда капитанът на хората си. Казаците излязоха и затвориха подире си вратата.
— Коменданте — каза Елисавета, пристъпвайки към басейна. — Считам за свой дълг да ви съобщя за съзаклятието, което ще причини вашата смърт.
Николин прихна.
— Смъртта ми? — извика той. — Дали тези хора, оковани във вериги, могат да убият? Могат ли мъртвите да станат из гроба си и на мястото си да сложат някой жив човек? Ако нямаш да ми съобщиш нещо по-важно, то не трябваше да дохождаш тук, номер 190. Но все пак аз съм ти благодарен, защото чрез тебе ще мога да узная имената на съзаклятниците.
— Един-единствен ги бунтува и те сляпо слушат. Не мога да му съобщя гласно името, защото се страхувам да не би някой да ме чуе и утре да не намерите моя труп в рудника.
— Глупаво е да се страхуваш, ние сме сами тук. Но щом искаш, ела ми пошепни на ухото.
Младата жена очакваше само това. Полека тя се наведе над басейна и с дясната си ръка напипа един нож, скрит до гърдите й.
— Но какво се бавиш, защо не казваш името му? — рече Николин. — Кажи го и още утре ще те освободя от този страх, защото ще го видиш на бесилката.
— Името му е Бояновски — каза Елисавета.
— Бояновски — викна той побеснял. — Значи той?! Ах, вагабонтино, ти си вече в ръцете ми.
Тази сцена така го обърка, че той забрави положението, в което беше, и скочи бързо към дрехите си, за да се облече.
В тази минута в ръцете на Елисавета блесна ножът.
— Трепериш при това име, нещастнико — каза тя, — приеми този смъртен удар и знай, че ти е изпратен от Бояновски.
И тя светкавично забоде ножа в гърдите му. Николин падна във водата.
— Убит съм! — викна той отчаяно.
— Осъден си! — извика тя, като мислеше, че щастливо е изпълнила задачата си и се наслаждаваше на отмъщението.
— Убийство! — извика женски глас зад нея. — Убит е комендантът. Умри и ти, проклета жено!
Две силни ръце хванаха Елисавета за плещите и я събориха на земята. С шум и ругатни казаците влязоха в къпалнята.
— Убийте я! — крещеше Марушка, която в тази минута приличаше на ранен звяр. — Убийте я, тя уби коменданта!
Докато Марушка се мъчеше да извади окървавения капитан от водата, един от казаците се прицели в раменете на Марушка. Чу се гръм. Майката на Владимир вдигна ръка, за да я притисне към сърцето и главата си. И падна до басейна.
— Мъртва ли е? — попита Марушка.
Казаците нищо не отговориха. В този миг откъм рудника се чуха писъци и грозни викове. Един от казаците изскочи от къщата и се завърна пребледнял и с треперещ пресипнал глас каза:
— Бунт в рудника. Заточениците са убили всичките ни другари. Приближават и насам.