— Майко Богородичке, те са вече в градината!
— Елисавето — гърмеше силен мъжки глас, — Елисавето, ето ни, идем да те спасим!
Това бе гласът на Бояновски.
Тази, която трябваше да чуе думите му на надежда, слава и живот, вече не чуваше нищо. Студена и успокоена, тя лежеше до басейна върху мрамора на разкошната къпалня.
Не бе ли пристигнала късно помощта?
IV. СИРАЧЕТО
Във всички шумни градове, в които живеят милиони хора, така и в Петербург покрай величествените дворци, грандиозните постройки, прекрасните черкви, музеи и вили, имаше четириетажни къщи с големи прозорци, които оправдаваха напълно берлинската поговорка: „Казарми за даване под наем.“
В тях живееха осъдените на беди и отчаяние. Тук обитаваше нещастието, което се оглеждаше от всеки ъгъл, а във всеки вход се криеше по едно престъпление.
Това се отнася особено до едно предградие на Петербург, наричано Тъмния град.
Както улиците, така и всички кътчета на това предградие бяха мрачни и там вечно владееха тъмнина, бедност, отчаяние и беда. Твърде рядко слънчеви лъчи озаряваха струпаните сгради, а като настъпеше нощ, те се осветляваха само от няколко фенера. Но петербургската полиция навярно си мислеше, че е проявила голямо снизхождение и безнаказно народолюбие, тъй като по-добре беше да бе ги оставила във вечната тъмнина на нощта.
Мрак вечен, мрак като в гроб съпровождаше живота на тези жители.
Известно бе, че в Тъмния град живееха обикновени хора, които вследствие на разорение бяха изгубили имота си, така щото им беше приятно да се скриват от своите по-раншни познати. Всеки, който се преселеше тук, изгубваше всяка надежда за възвръщане на изгубеното си имущество, заради което страстно се предаваше на пиянство и нехайство.
Тук от пръв поглед бе лоното на престъпленията, които се криеха в черните къщи на Тъмния град. Престъпления всевъзможни и различни: едни — под постоянен полицейски надзор, за други и полицията още нищо не знаеше.
Там, където е вкоренено злодеянието, там не минава и без порок.
Блудството се срещаше във всяка втора къща. Кръчмите, от чиито прозорци се показваха начервените и набелени момински лица, изобилстваха в тази част на Тъмния град.
Нощем в тези кръчми цареше буен живот. В тях се срещаха съмнителни личности, които се наговаряха какво злодеяние да извършат. Накратко, тук живееше общество, отхвърлено от всички останали жители на Петербург — великата руска столица.
Но покрай тези злодеяния, бедствия и разврат, тук царуваше и нещастието. В тази част на Тъмния град намираше убежище и по някой пропаднал търговец, когото нещастията бяха преследвали, докато изнемощее и няма повече сили да се заеме с работата си отново.
Действително, макар петербургската полиция да обръщаше особено внимание на тази част на града, голяма рядкост беше да се не случи някое убийство, въпреки стотиците шпиони наоколо.
Един ден по обед от четвъртия етаж на една къща в Тъмния град някой пищеше тъй силно, щото съседите и минувачите мислеха, че пак е станало убийство.
Всъщност детски глас викаше за помощ. Наред с тези писъци се чуваха псувните и хоканията, изричани от прегракнал мъжки глас, комуто току пригласяше тънкият смях на някаква жена. Тази сцена не смущаваше ни най-малко обитателите на къщата.
— Янкович бие храненичето си — казваха някои, като равнодушно повдигаха рамене, а някоя добра душа добавяше: — Този безсрамник ще го убие и ще ни докара полицията.
Преди около три месеца Янкович се бе преселил със семейството си в тази къща. Още първата вечер той бе счел за свой дълг да раздаде картичките си и да се запознае със съседите си.
Тази вечер Станислав Янкович бе отишъл в кръчмата, където така се бе насмукал с топъл грог и ракия, та като се връщаше късно у дома, помъчи се да се изкатери по стълбите; не можа да направи това и се строполи чак долу на земята.
Навикнала на подобни случки, жената на този забележителен човек занесла няколко кофи с вода и ги изляла върху главата на забележителния си мъж.
Тази нощна случка за съседите бе само прелюдия към онова, което в бъдеще щеше да се случи.
В Тъмния град дотогава никой не бе чувал такива викове, както в къщата на Янкович: в нея се разиграваха кървави борби. С пъклено удоволствие Янкович биеше жена си, която за своя защита прибягна към някаква артилерийска тактика: хвърляше върху сладкия си мъж кофи, паници, столове, тигани и други кухненски съдове.