Но ето че един ден между неприятелските страни бе сключено примирие. Изглеждаше, като че ангелът на мира се бе вселил в тази къща. И наистина това обстоятелство се оправда с друго. По това време на тавана на Янкович се появи едно дете.
То бе на възраст около 4 години. Детенцето имаше копринени къдрички, нежно лице и незабравими мили очички.
Похабените му и изпокъсани дрехи висяха на измършавялата му снага. Това обстоятелство явно показваше, че детето не е син на Станислав Янкович. По какъв начин двамата се бяха добрали до него, в какви отношения бяха с него и защо, най-подир, го държаха у дома си, когато всекидневно го биеха, гълчеха и наричаха с безобразни имена? Това никой не можеше да обясни. Хората от тази къща си мислеха, че малкият Владимир (така се казваше детето) е плод на някаква любов и че е предаден от лекомислените си родители на Янкович, за да не речем, че е предаден да бъде уморен постепенно от бой и глад.
Колко увяхнало и бледно изглеждаше това детенце! Като някаква сянка пълзеше горкото по стълбите, за да донесе поръчаното мляко в пръстеното гърне или нещо друго. Детето не смееше да отвори очи, така бе наплашено.
В тази казарма сякаш нямаше хора, които да се заемат с детето. Само едно-единствено лице се интересуваше от малкия Владимир и то понякога промълвяше по някоя добра думица за него. Това лице бе гърбавата шивачка Петровна, която живееше в зимника на тази къща, където денонощно висеше над работата си.
Това нещастно същество имаше едва 17 години. Тя бе съвсем гърбава, гърдите и гърбът изглеждаха като два хълма; при всичката грозотия на тялото си имаше глава с неизказано хубаво лице. Изражението на това лице бе пълно с любов и доброта.
Винаги, когато детето минаваше край нейния дюкян, тя не му позволяваше да отмине, привличаше го към себе си. Обикновено го галеше по черната копринена косица и по бледните странички; всякога му даваше било захарче, било бонбон, но по-често парченце месо, чашка чай или кафе, на които детето повече се радваше.
— Боже мой, те не ти дават да се нахраниш! Безчовечни са! — искаше да каже понякога Петровна.
— Клетото ми дете, къде е майка ти?
— Мама — хълцаше детето, — добрата ми майка, майка ми! Горкото момченце, то нищо не можеше да каже. Не знаеше кои са родителите му и къде се намират.
— Я виж какъв си нечист и запуснат — каза гърбавата шивачка. — Ела да те измия със сапун и гъба, та да станеш най-хубавото дете в цяла Русия.
Петровна се зае за работа. Взе детето за ръката и го заведе до умивалника. Смъкна дрипичките му и започна да го трие хубавичко със сапун. Това беше цяло благодеяние, защото детето не беше мито отдавна и в гъстата му коса се бяха развъдили множество от шестокраките, а цялото му тяло бе изцапано от прах и нечистотии и изринато с краста. Много продължи това миене, след което гърбавата подаде на детето огледалце с позлатен ръб и с гордост му каза да се огледа.
— Нали си хубав сега? — запита добрата жена. — Ела целуни ме, но от все сърце!… Така, детенце мое! Целувката на малките ти устица е по-сладка от всичко на света. От днес занапред ние по-честичко ще се виждаме и навестяваме. Мили Боже, такова хубаво дете би пропаднало, ако аз не се бях заела за него. Но сега, малки ми Владимирчо, хайде у дома, за да не те бият пак онези лоши хора, задето си закъснял.
— Къде е гърнето ми? — попита малкият.
— Ето го тук. В него има мляко, внимавай да не паднеш, та да го счупиш.
Малкият Владимир още веднъж благодарно се усмихна и си отиде. Той бързо качваше стълбите. Не очакваше нищо добро от тази работа. Много се бе забавил при своята гърбава приятелка.
— Дойде ли си най-подир? — посрещна ги един женски глас. — Къде закъсня досега, проклето скитниче?
Жена с парцаливи дрехи грабна гърнето от ръцете му и го повлече в един ъгъл на мрачната стая.
До стената бяха поставени два сламени дюшека, покрити отгоре с мръсна покривка. Отсрещната стена бе отредена за огнището. Готварските съдове бяха пръснати без ред. На средата на стаята бе разположена маса, около която имаше няколко стола. На един от тези столове бе седнал известният ни вече човек, господин Станислав Янкович. Той тъкмо се забавляваше с едно тумбесто шише със силна ракия.
— Влез вътре, малка жабо! — извика госпожа Янкович. — Пак е нещо, че те виждам, но чакай, днес ще ти приседне скитосването, ще ти покажа аз на тебе къде скиташ и защо по цял ден се не прибираш вкъщи.
Тя удари детето така силно, че то зашеметено падна пред краката на Янкович.