Той пък на свой ред го ритна така, че детето изпищя от болка. Янкович не се задоволи с това, а грабна един жилав камшик за пазене от кучета.
Янкович беше около 30-годишен. Пиянството бе изпило както лицето, така и тялото му. Угасналите му вече очи говореха, че е човек груб и без характер. Той беше бедно облечен. На главата си носеше кожена шапка, изядена от молци. Неговата жена Хиацинта беше образец на грубост и отвратителност. Много по-стара от човека, който се бе оженил за нея тъкмо тогава, когато тя не отговаряше на професията си и когато бе негодна за нищо. В какво се състоеше тази професия ще се види от следното: госпожа Хиацинта Янкович бе носила преди това в Тъмния град отличното прозвище „любовница за копейка“.
Тихо и без да каже думица, Янкович откачи камшика от стената и започна да бие детето, което трепереше от страх.
— Ще те убия, нещастнико! — извика той, като залиташе. — Заех се да те възпитам, за да те направя знаменит и прочут човек — длъжен съм да го сторя. Затуй ще ти налея в главата възпитанието с ей този камшик, кучи сине!
— Милост! — плачеше детето. — Милост, тате, не ме бий!
Малкият приклекна и като простираше ръчички, молеше този безсърдечен и безчувствен човек.
Но никакви молби не помагаха. Ударите непрекъснато се сипеха, докато разкървавеното и безчувствено телце падна пред краката на този жесток и суров човек. Едва тогава той престана да го бие. Доволен от това, като че Бог знае какво похвално и възвишено дело бе извършил, той зае пак мястото си на стола. Една хубава глътка от бутилката бе награда за храброто му дело.
Жената гледаше непрестанно тази страшна сцена и не снемаше погледа си от побоя. Когато мъжът престана да бие детето, тъй като ръката го заболя, тогава тя се провикна:
— Продължавай още, братко, няма нищо по-сигурно от това, с което сега се залавяш. Обзалагам се, че ако поне по три пъти на ден натупваш това говедце, ще станеш гъвкав като младо момче на 20 години.
Когато момченцето започна да плаче и да се превива от болки, тази безобразница взе едно медниче с вряла вода и го изля върху и без това измъченото дете.
Пищейки от ужасни болки, детето се превиваше на земята.
— Не се дери — извика Янковица, — защото ще ти запуша завинаги устата!
— Налей ракия в гърлото му — каза достойният й брачен другар.
Скоро той се разкая за казаното. Бързо сграбчи шишето и започна да гълта колкото се може повече алкохол.
— От всяка глътка ми става по-добре! Парите, които получавам за това дете, са тъй малко, че трябва да го оставяме по три пъти в седмицата гладно, та да има да си попийваме по малко.
Жената се приближи до мъжа си и тихо му прошушна:
— Знаеш ли какво, старче? Хайде да убием това дете, та да не живее повече! За него и така не се грижи никой на този свят. Като го заровим, няма да ни струва и копейка. Тогава ще можем да сложим в джоба си голямата сума, която получаваме за него всеки месец.
Още недоизказала това, пияницата скочи от мястото си и извика като попарен:
— Детето трябва да живее, да живее, че дяволите ще ни вземат. Знаеш ли кой ни го е предал! Той е могъщ човек и ако детето умре, ще ни съсипе. Той ми каза: „Малкият трябва да живее дотогава — чуваш ли, жено!, — докато не получим ново нареждане.“
Хиацинта кимна с глава в знак, че е разбрала.
— Ти винаги много си говорил за този човек — каза тя, — но аз не го познавам. Как се казва той?
Пияницата хвърли подозрителен поглед на жена си и каза:
— Зная името му, но не се решавам да ти го доверя, защото вие, жените, не можете да пазите тайна.
— Но аз ти се заклевам, братко, че ще мълча като риба!
— Ще ти го поверя тогава — каза Янкович. — Ела насам в ъгъла да не ни чуе този хлапак.
И двамата се отделиха в единия край на стаята. Янкович пошепна на жена си:
— Той е полицейският директор на Петербург, той ни предаде това дете. Казва се Иван Кардов.
Жената плесна с ръце.
— Божичко — каза тя, — струва ми се, че те ни изпитват с това дете. Полицията може да иска да узнае дали ще се отнасяме зле и дали ще го мъчим. Станиславе, казвам ти, тук се крие някаква тайна.
— Навярно има някаква тайна около това дете — каза Янкович и зелените му очи заблестяха. — Но съвсем не е това, което мислиш. Този Кардов желае детето да изчезне. Постепенно, жено, съвсем постепенно, защото сигурно господин Кардов иска още веднъж да се срещне с детето. Уверявам те, Хиацинта, че може и да измъкнем още някоя рубличка за детето. Ние трябва да го държим под око, и без това сега сме му като родители, имаме и право над него.