— Малкият е мой внук — каза Янкович, — син на покойния ми брат. Взех го от съжаление и милост да го отгледам, защото иначе щеше да умре на улицата.
Еврейката го изгледа със съмнение.
— От милост и съжаление ли? — попита тя, смеейки се. — Тези думи не се срещат в речника на господин Янкович. Но да оставим това, то не изглежда да е от вашата фамилия. Чертите на лицето му са болярски, а струва ми се, че ще е роден при някакъв княз. Но както и да е, аз виждам, че не ви се иска да кажете за това нещо и затова няма да ви принуждавам. Утре вечер, а дотогава — мълчание. Никому ни думица.
Тя си отиде. Щом затвори след себе си вратата, Янкович потри ръце и доволно каза на жена си:
— А, старо, това ще бъде славна работа. Как мислиш?
— Хубавичка печалбица ще падне, ако се доберем до накита на госпожа Бояновска. Страхувам се само тези чифути да не ни измамят. Ще видиш, че те ще гледат да ни отнемат всичко.
— Хе, ще видим! — каза някогашният бравар. — Този път работата може да излезе и по-друга.
— Ех, това ще бъде отлична работа — смееше се Хиацинта, така че вратните й жили се издуха. — Сега заслужаваш една целувка.
— Остави тези глупости, каква полза от твоите целувки. По-добре ще е да ми дадеш да си глътна малко ракия.
— И ракия ще даде Господ — каза жената. — Самичка ще отида да ти донеса, защото ако пратим това говедце, ще трябва дълго да чакаме.
След четвърт час седяха двамата един срещу друг и си подаваха ракиеното шише. Пиха непрекъснато, докато по едно време, мъртво пияни, се сгромолясаха под масата и дълбоко заспаха.
На следната вечер, един час по-рано, Янкович и жена му се приготвяха да отидат у еврейката Марголинска. След като се натъкмиха, Хиацинта рече:
— Какво да сторим с тоя хлапак? Ако го оставим тука, ще видиш, че ще направи някоя пакост.
— Нима и за това се грижиш? — каза Янкович, като хвана детето за косата. После го отведе в тесния коридор и го завърза за една доста висока халка, поставена за закачване и чистене на дрехи. За предпочитане беше да си куче, вързано със синджир, пред положението на това дете. Те се възхищаваха от хубавата идея, която бе хрумнала на Янкович, а Хиацинта счете за необходимо да каже следните думи:
— Стой мирно, не викай и не плачи тъй високо, че да те чуят чак на улицата, защото ако не мируваш, ще взема клещите и ще ти извадя с тях някой зъб. Помниш ли как преди няколко дена ти извадих един зъб?
И наистина, тя му бе причинила такава мъка.
Веднъж, без да иска, Владимир бе свалил едно шише от масата. Тази жена така се разгневи от това, че без много церемонии го наби хубаво и отгоре на това му извади с клещи и един здрав зъб.
Оттогава детето изтръпваше, щом чуеше да се говори за клещи.
И този път заплахата постигна целта си. Малкият побледня и стреснато гледаше тази ужасна жена.
— Хе, това ми харесва — смееше се жената. — Тъй те искам, да трепериш от уплаха и ужас.
Смеейки се, те оставиха малкия Владимир в ужасни мъки.
Оскърбен и уморен; той искаше да си полегне, но въжето беше късо и можа само да се подпре на стената. Дълго три сънливите си очи.
На вратата се чу леко похлопване.
— Владимире — обади се отвън един познат глас, — чуваш ли ме, клето дете?
Детето се сепна. По бледото му лице сякаш премина искра на надежда и очите му засвяткаха.
— Петровна, мила Петровна, ти ли си?
— Да, аз съм, дете мое — отговори гърбавата шивачка. — Видях твоите възпитатели, че отиват някъде, та си казах: Хайде да видя какво прави малкият ми Владимир. Отвори вратата да вляза!
— Не мога, аз съм вързан — отговори малкият.
— Вързан? — възкликна гърбавата, — това е невъзможно. Те са толкова лоши хора, че не правят разлика между дивия звяр и невинното дете. Но почакай, аз трябва да вляза при тебе, макар и да счупя вратата.
Малкото гърбаво същество се засили да счупи вратата, но когато видя, че не ще успее, се отчая и зачупи ръце.
— Не мога, аз съм съвсем слаба. Тогава не ни остава друго, освен тъй да разговаряме. Слушай тогава, искам да ти разкажа за бялата мишка.
— Ах, да, за бялата мишка — каза детето.
— Едно време — подзе Петровна — пред къщата на Янкович се разхождало бедно момченце. То нямало нито баща, нито майка. Гладувало и мръзнело на силния студ. Биели го денем и нощем. Но детето знаело, че майка му е горе на небето и когато било натъжено, сключвало малките си ръце и се молело: „Ах, помогни ми, моя мила майчице, помогни ми.“ Един ден затворили детето в тъмен зимник. Сирачето плачело от страх колкото сила имало, догдето изнемощяло и заспало. Изведнъж го събудил някакъв шум и когато се обърнало, забелязало пред себе си един малък плъх, който го гледал право в очичките.