— Като стана богата — добави тя унесено, — ще потърся малкия Владимир, който тогава ще е голям, ще му дам много пари, за да може да се учи и да стане велик човек.
— Пожар! — изкрещя някой в този миг. — Къщата гори! — отекнаха и други викове.
И през полуотворения прозорец, където седеше Петровна, долетяха писъци и врява.
Гърбавата шивачка изпусна роклята от страх. Хвърли иглата и напръстника и притича до прозореца.
— Боже мой, къде гори? — попита тя един човек наблизо.
— Къде гори ли? Над главата ви — отговори онзи. — И ако не излезете от зимника, покривът ще се сгромоляса върху вас.
Петровна изпищя, дръпна се назад и веднага изскочи навън. Тесните улици бяха препълнени с хора, насъбрали се повече от любопитство, отколкото от съчувствие.
От прозорците излизаха пламъци, които подхванаха и една част от покрива.
Всички, които живееха в тази къща, бяха наизскачали по прозорците.
Очевидно беше, че огънят е избухнал от стаите на Янкович.
За минутка Петровна беше като слисана, но след малко се спусна към насъбралите се хора и започна да ги моли:
— Дете, едно дете има там в онова жилище, дето гори! Бързо, бързо, спасете го, помогнете му!
Хората свиваха рамене и само гледаха разтревожената трепереща Петровна.
— Пожарникарите скоро ще пристигнат — каза един. — Съобщено им е.
— Но докато пристигнат, малкият Владимир ще се задуши — хълцаше клетото момиче.
— Да, но кой ще се реши да влезе в тия буйни пламъци? — каза друг.
— Аз — извика Петровна, изпълнена с енергия. — Достатъчно е само няколко души да дойдат с мене, за да разбият вратата.
На нейното предложение се отзоваха няколко души и засрамени от това, че една жена излезе по-храбра от тях, тръгнаха след нея и започнаха да се катерят по стъпалата.
— Ето вратата — извика Петровна, като стигнаха до жилището на Янкович. — Счупете вратата!
— Слушайте как плаче клетото дете.
Гласът на Владимир се чуваше отвътре. Той молеше за помощ.
Думите му бяха толкова трогателни, че сърцето на човек се свиваше от болка, като го слушаше. В тази страшна минута той си спомни за приказката, която Петровна преди един час му разправи, и започна да я повтаря:
— Ела, бяла мишко, помогни ми; ела, бяла мишко, ела… Изригна гъст дим. Искри пращяха от всички страни и пламъкът удари във вратата. От страх хората се оттеглиха.
Петровна хукна напред. От дим тя не можа да види Владимира. Започна полека да опипва наоколо. Ръката й се удари о тялото на детето.
Тя здраво го сграбчи с две ръце и понечи да излезе навън.
Но ето ти беда! По-нататък не можеше да върви заради въжето, с което малкият Владимир беше вързан.
Вик на отчаяние се изтръгна от устата й. Всяка минута беше скъпа. Тя видя как яростните пламъци заплашват да я погълнат заедно с детето.
Петровна дръпна въжето, но то беше яко.
— Значи Владимир е изгубен — плачеше тя. — Изгубен е, макар че го държа в ръцете си. О, майко Божия, коленопреклонно те моля, смили се над него.
В същата минута тя докосна нещо студено с ръката си. Зарадвана, вдигна ножиците, които висяха на кръста й.
Отряза бързо въжето и Владимир беше свободен.
Петровна го притисна силно до гърдите си и излезе с него навън. Тя усети, че тялото му се отпусна. Хората, които бяха на входа, поискаха да й помогнат, но тя здраво го притискаше до гърдите си. Като полулуда вървеше все напред и напред към чистия въздух.
Веднага съгледа вратата. Щом излезе на улицата, нещо звънна в ушите й, като да я обхванаха хиляди пламъци, и тя падна изнемощяла заедно с малкия Владимир.
V. В СИРОПИТАЛИЩЕТО
По петербургските улици пътуваше кола. Тя беше черна и от двете й страни имаше по един бял кръст. Въздух и светлина влизаха в нея само отгоре, от единствения прозорец, приличащ на отвор, преплетен с телове.
Полека, съвсем полека се движеше тази кола и всички други коли й правеха път. Тя обиколи почти целия град и най-сетне спря в околностите на Александровския портал, пред едно голямо здание.
От седалката скочи един старец с бяла брада, гордо спря пред високата затворена порта и дръпна металическата дръжка, поставена вдясно. Иззвъня звънец; след малко вратата се отвори и се показа един човек с дълга дреха, кожен калпак и широки обуща, който добродушно попита:
— Пак ли водиш някого?