Кочияшът кимна утвърдително и след това додаде:
— Едно хубаво петгодишно дете, извадено от един пожар полумъртво. Доста работа ще имате, докато оздравее.
— Опасно ли е ранено? — попита човекът с антерията.
— Не, но е полумъртво от страх и е нагълтало доста пушек.
— Тогава ще повикам доктора — каза човекът с антерията и натисна звънеца. След това помогна на кочияша да изнесат от колата дюшека, върху който в една вълнена завивка лежеше бледното като мъртвец дете.
Това бе Владимир. Очите му бяха затворени, изглеждаше като че спи.
Но трескавото дишане, което постоянно повдигаше гърдите му, беше най-доброто доказателство, че сънят му не беше сън на почивка и спокойствие, а на слабост и умора.
Предпазливо отнесоха Владимира в малката, но добре наредена стая.
Сиропиталището бе построено със средствата на един богат столичанин. Спомняйки си за младите години, когато бе скитал без подслон по петербургските улици, той преди смъртта си завеща своите милиони на държавата. Чиновници от това сиропиталище обикаляха из града и щом намереха някое дете, го довеждаха в тоя приют. Детето, измито и облечено с нови дрешки, бе подлагано на преглед от доктора, за да бъде лекувано, ако е болно, и хубаво хранено.
След като Петровна спаси малкия Владимир от пожара, един чиновник от сиропиталището намери детето и го взе.
Докторът, който веднага го прегледа, каза, че няма опасност за живота му, но че е нужно добро гледане, защото поради недохранване е съвсем изнемощял. Малкият Владимир се чувствуваше много добре, сякаш се намираше при родителите си, и беше обсипан с техните грижи.
Особено много се грижеше за Владимир един млад учител, който често си играеше с него. Немец по произход, този учител, който бе напуснал кой знае по какви причини отечеството си, избягваше да говори за Германия.
Млад, 28-годишен, висок, развит, без брада и мустаци, Конрад Фелзингер имаше добродушно изражение на лицето. Хубавата му сива коса се спускаше над раменете, а сините му сънливи очи изразяваха благородния му характер.
Той бе способен и можеше да заеме и по-добра длъжност, но бе в твърде лоши отношения с директора, суров и строг русин, който мразеше учителя поради простата причина, че той бе немец.
Един ден Конрад получи заповед да се яви при директора си и поради това беше много разтревожен, предполагаше, че не го очаква нищо добро. Но бе длъжен да се яви и щом свърши обяда, веднага се отправи към канцеларията.
Директорът не го покани да седне.
— За последен път ви правя забележка, господин Фелзингер, че държането ви към възпитаниците не ми харесва. Ние тука не възпитаваме графове, че да ги приемаме с ръкавици. Редът преди вашето идване беше съвсем друг, но откак вие сте тук, липсва оная строгост, която съществуваше по-рано. Ще бъда по-ясен, господине, ако аз заповядвах тук, то да знаете, че нито час не бих ви държал повече. За жалост вие сте на държавна служба и на мен не ми остава друго, освен да докладвам в Министерството.
— Надявам се, че в доклада си ще изложите самата истина — прекъсна го Фелзингер, цял разтреперан и с пламнали очи. — Мисля, че изпълнявам добре длъжността си към бедните деца. Според мен ние, техните учители, имаме двояка длъжност: на учители и родители. Бащата не мъчи и не бие децата си. Той ги възпитава и ги възпитава с благост и нежност. Строгостта, която предписвате, оставям за казашките фелдфебели и старшини. Директорът се сепна и заглади брадата си с ръка — признак, че беше вбесен.
— Вие се държите твърде свободно, дори пресвободно с мене. Може би ще се посмутите, като ви заговоря за вашето минало, за което се постарах да науча нещо.
Конрад побледня и се дръпна назад.
Директорът приближи, като го стрелкаше със зачервените си очи през синкавите очила.
— Бях малко по-любопитен — продължи той със задушен глас — и разпитах за вас в Берлин. И тъй узнах, че Конрад Фелзингер е много морален и че е бил учител в една от берлинските гимназии, откъдето е бил уволнен заради някакво престъпление.
Фелзингер притисна с ръка сърцето си.
— Слушайте, господин директор — извика той, — чуйте моята защита, моята…
— Не се трудете толкова, млади ми господине, защото колкото да сте опитен в оправданията си, не можете да се оправдаете за онова, което сте извършили в Берлин. Нима желаете да отречете, че в Берлин ви знаят като социалдемократ, което има същото значение, както тук нашите нихилисти?
— Господин директор, мене презрете, но не и онези стотици хиляди честни хора, които не търсят друго, освен да поправят тежкото си положение.