— Как? Ако това е вярно, вие смеете да признаете, че подплашихте конете?
— Освен нас двамата, още едно лице само знае това, но той ще мълчи.
— Защо сторихте това? — попита Владимир.
— Защо ли? — Човекът с патериците се изправи. — Защото ти трябва да станеш големец.
— И всичко това сторихте заради мене? Ако разчитате на моята признателност, вие се лъжете в сметките си — отвърна Владимир. — Аз съм беден и не мога да ви възнаградя.
— Няма нужда от възнаграждение. Този, с когото съм в съюз, ще се разплати.
— Този ще е тогава баща ми, защото само той може да се интересува за мене.
— Нямам честта да познавам баща ви — каза Кардов, като сви рамене. — Кажете ми какво ви каза великият княз?
— Да отида довечера у дома му.
— Знам защо ви е повикал. Той ще ви възнагради. Зная и с какво.
— Това не можете да знаете.
— Той ще иска да му станете адютант.
— Адютант ли? Откъде знаете това?
— Чух с ушите си, когато каза на жена си.
Преди да продума Владимир, човекът с патериците изчезна.
Владимир се върна вкъщи, за да се приготви за аудиенцията при великия княз.
XCVIII. ПРИНЦЕСА ВЕРА
Два месеца бяха изминали от деня, когато Владимир спаси великия княз. Оттогава положението на Владимир се бе променило. Той не бе обикновен офицер, а такъв, за когото се говореше в княжеските салони в Петербург.
Пророкуването на просяка се изпълни точно. Великият княз направи Владимир свой адютант, като му даде ордена „Света Екатерина“.
Императорът желаеше също да изкаже своята благодарност към Владимир, затова му купи една голяма къща на Невския проспект.
Владимир бе не само богат, той бе висок и хубав младеж. Неговият портрет взимаха като модел във всичките главни фотографии. В охолството си Владимир не забрави, че някога е бил беден. Първата му грижа бе да пише на майка си да дойде в Петербург и заедно с него да се радва на щастието му. Той желаеше да възнагради майка си за всичките мъки, които тя бе преживяла дотогава. Остана изненадан, когато получи отговор, че тя не иска да живее в Петербург.
Владимир трябваше да живее без майка си. Любовта на великия княз и на жена му го обкръжаваше и те го имаха като свое дете. Той обядваше и вечеряше винаги с тях. Той също ги придружаваше в разходките им.
Владимир научи, че княгинята бе боледувала преди 18 години от душевна болест и оздравяла едва когато почувствувала, че ще стане майка.
Тя роди една дъщеря, която и двамата обичаха неизказано. Великият княз копнееше отдавна за деца. Той гледаше на дъщеря си като на спасител на жена си. Тя се казваше Вера.
Оттогава бяха изминали 17 години. Днес Вера беше голямо момиче. Тя бе наследила чертите на баща си и на майка си. Бе много красива: стройна и висока като баща си, а красива като майка си. Всичко благоприятствуваше за телесното й развитие. Тя намираше удоволствие на полето и на чист въздух, в гоненето на пеперудите, и затова гледаше да се измъкне и да се отдаде на тези удоволствия. Тичаше по полето като сърна.
Вера беше любимка на всички. Всеки я обичаше, защото имаше добро и нежно сърце. Тя правеше благодеяния в пялата околност и затова я обичаха и почитаха.
Срещата на Вера с Владимир стана при странни обстоятелства.
Един ден, когато Владимир се разхождаше в градината, която бе до летния дворец на великия княз, той се спря на едно място, откъдето наблюдаваше прекрасна сцена. Принцеса Вера се целеше в един знак, окачен на дърво. С нея беше и графиня Павлина Сребович от най-стар дворянски род. Владимир гледаше как двете момичета се опитваха да стрелят. След малко Вера извика:
— Виждате ли, драга Павлина, тази прекрасна птица на онова дърво?
— Това е лястовичка. Гради гнездо за малките си.
— Аз ще меря в нея.
— За Бога, недейте! Това няма да ви донесе щастие, а и малките ще останат без майка.
— Няма нужда да ми държите лекции по морал — каза Вера и я погледна сърдито. — Аз зная какво правя. Дайте ми скоро пушката, искам да видя ще улуча ли лястовичката, докато е на клончето.
— Не, за това не давам пушката.
— Дайте ми я! — каза нетърпеливо Вера. — Не чувате ли? Аз искам да улуча.
— Не, няма да ви дам пушката, защото не ми се ще да убивате невинната птичка.
— Дайте ми пушката! Заповядвам ви! — каза Вера, треперейки от яд.
— Няма да ви я дам.
— Тогава ще я взема насила.