— Не се забравяйте толкова. Ето ви пушката. Правете каквото щете.
Владимир захласнат чакаше резултата от тази разправия. Щом видя, че Вера взе пушката, за да стреля по лястовичката, той взе едно камъче, хвърли го и я пропъди от клончето. Лястовичката беше спасена.
— Кой се осмели да стори това? — извика сърдито Вера. — Графиньо, заповядвам ви да отидете в храсталака, за да видите кой беше този, който пропъди лястовичката.
— Няма нужда да ме търси — каза Владимир, като се изправи пред принцесата. — Аз съм.
— Знаете ли, че ме лишихте от едно удоволствие? — каза Вера, като го изгледа от главата до петите. — Знаете ли какво направихте?
— Зная — отговори Владимир. — Спасих живота на една невинна птичка. Не желаех заради вашето моментно удоволствие да се лишат малките птиченца от майка.
— Аз имах вече това удоволствие. Никой няма право да ме лишава от него, нито пък аз ще вземам разрешение от някого.
— Вие се лъжете — отговори Владимир. — Всеки човек трябва да се притече на помощ на невинните животни, когато са в опасност.
— А по такъв начин той ядосва мене — каза Вера и заплака. — Кой сте вие? — попита тя.
— Владимир Рошински — каза той и застана мирно. — Личен адютант на Негово височество великия княз Константин.
— Какво? Значи вие сте спасителят на баща ми и майка ми?
— Да, аз имах тази висока чест да ги спася.
— Вие сте благороден човек — каза Вера, като се приближи до Владимир. — Дайте ми ръката си. Сърдите ли ми се още, задето исках да убия лястовичката? Сега и аз разбирам колко несправедливо щеше да бъде това! Боже, колко съм лоша! Винаги искам да се поправя, но не съм в състояние да постигна това, твърде слаба се чувствувам.
— Не си приписвайте такава голяма вина! Хората са толкова жестоки към животните. Не бива и аз да ви правя този упрек. Но представете си, че тази лястовичка беше жена, при това майка. Какво щяха да правят малките й рожби, ако майка им не се завърнеше при тях?
— Имате право, господин Рошински. Аз имам лошо сърце: Моля ви, извинете ме.
Тя се обърна към графинята.
Владимир щеше да си тръгне, ако Вера не беше го задържала.
— Ние имахме щастливия случай да се срещнем, не бива сега така да се разделим. Вие ще ни придружавате и по-нататък. Както виждате, ние от цял час се мъчим да улучим черния кръг и не можем. Добър стрелец ли сте вие, господин Рошински?
— Да, учил съм стрелба.
— Тогава опитайте се вие — каза Вера и му подаде пушката си.
Владимир взе пушката. Докосването до нейната ръка го смути. Погледът на принцесата го вълнуваше. Това беше зората, началото на пролетта — пролетта на любовта.
Владимир насочи пушката към кръга и там веднага се появи черна дупка.
— Че вие сте същински Вилхелм Тел! — извика Вера. — Навярно ще улучите и онзи лист, на който е пеперудата.
Вторият изстрел имаше същия успех като първия.
— Аз показах изкуството си, с което съм превъзхождал и своите другари. Улучвал съм и дама пика, когато някой мой другар я държи в ръка.
— Искам да видя това ваше изкуство — каза Вера.
— Да повикам ли слугата? — попита Владимир.
— Не, аз сама ще държа картата, а вие ще стреляте.
— Как, вие, Ваше Царско Височество, сама искате да държите картата? Не, това не може да бъде.
Вера не отстъпи от решението си. Тя изтича до замъка и донесе картата.
— Не, Ваше Височество, това не бива да стане.
— Нима искате пак да ме ядосвате? Вие искате да отблъснете първата ми молба, която отправям към вас.
— Глупаво ще е от моя страна да меря карта, която вие държите.
— Значи вие се похвалихте само, а всъщност не можете да го направите.
Владимир почервеня.
— Аз не се хваля.
— Тогава стреляйте.
— Ще го направя, но ако картата я държи друг, а не вие.
— Тогава позволете ми аз да държа картата — каза графинята, която схвана колебанието на Владимир.
Вера нежно го гледаше и очакваше Владимир да се откаже да стреля и че ръката му ще затрепери, когато вдига пушката.
— Добре — каза Владимир, — бъдете добра, идете зад онова дърво и дръжте картата над главата си.
„Значи той ще стреля“ — помисли си графинята.
Владимир издигна пушката.
— Не ви трепна ръката — каза принцесата.
— Никак — отвърна Владимир и натисна спусъка.