— Сън ли е това или действителност? — питаше Владимир. — Наистина ли ме обичаш, Вера?
— Обичам те. И ти ме питаш още, Владимире? С голямо нетърпение очаквам минутата, когато ще бъда твоя…
— Моя? Това е истина значи? Повтори го още веднъж, Вера, кажи ми го, моля ти се. Искам още веднъж да го чуя от сладките ти уста.
— Твоя съм, Владимире, само твоя. Аз мразя богатството и живота без тебе, големия блясък и титлите не ми създават никакво щастие. Аз желая да съм твоя, макар да живея в лишения и беднотия.
— Вера — каза след кратък размисъл Владимир. — Знаеш ли, че между мене и тебе има голяма пропаст. Няма никакъв мост, за да се премине. Ние и двамата ще паднем в нея, и двамата ще умрем.
— Да умра? Това ще бъде много приятно — да умра с тебе. Но аз мисля, че ще можем и да живеем. Кажи ми, мили мой, какво трябва да направя, за да бъда твоя? Ако баща ми и чичо ми научат за нашата любов, непременно ще те преместят, за да ни разделят.
— Освен това императорът ще ме изпрати в Сибир, защото съм дръзнал да си помисля за любов с една принцеса.
— Не ми говори за това, Владимире — каза Вера с молебен тон, като го привлече към себе си на пейката. — Като си помисля за това, цяла потрепервам. Не ми говори за това, Владимире! Ти трябва да ме откраднеш и да избягаме в Америка. Аз имам достатъчно пари, за да живеем там. Казах ти да ми направиш тази рицарска услуга. Нали ще избягаме? Но защо си толкова умислен? — запита го Вера, като го видя печален. — Да не мислиш, че не ще изпълня плана си?
— Не, в това не се съмнявам. Аз ти обещавам, че с мотика в ръка ще изкарвам прехраната, за да можем да преживяваме и да се радваме на взаимната ни любов, но…
— Но? — питаше нетърпеливо Вера.
— Ти може да се разкаеш за постъпката си, може сърцето ти да те влече към великолепните веселия в Петербург. И ако ние се венчаем, тогава само смъртта ще може да ни раздели.
— Да, само смъртта ще може да ни раздели — отвърна Вера, като го прегърна.
Те сляха устните си в дълга целувка, която замайваше и двамата.
Чуваха се отдалеч веселите звуци на музиката, която като че настройваше наивната любов на тези две млади същества. Те не мислеха за нито друго.
В тази минута те си казаха най-сладките и най-приятни думи. Принцеса Вера изговаряше същите думи, които казваше и най-бедната девойка в прегръдките на обичния си. Тук всички създания са равни. Когато човек люби, короната пада от главата. В такива минути сърцето на принцесата, както и на всяко момиче, копнее и се топи в обятията на любимия човек.
Ако Владимир беше по-буден в това време, щеше да забележи две светли очи, които го наблюдаваха от храста: очите на един от чуждите посланици. Той бе чул всичко. И можеше да си послужи с тази тайна.
Отдалечи се, като мислеше, че това, което бе чул, бе достатъчно.
В същото време младите се отделиха от прегръдките си.
— Всичко е свършено — каза Вера. — Ние се заклехме във вечна любовна вярност.
— Има още време, Вера, да се отречеш от клетвата си. По-късно ако се разкаеш, ще ти се разсърдя.
— Никога — отвърна Вера. — Аз ще ти бъда вярна до смърт.
— Това няма да стане никога. Вие не ще се свържете никога — чу се в същата минута глас, който идеше от храсталака до водоскока.
Двамата погледнаха уплашено натам.
— Чу ли нещо? — попита Вера, като се притисна до Владимир.
— Да, чух. Изглежда, че някой ни е подслушвал — каза Владимир, като се запъти към храсталака.
Човекът бе избягал.
— Няма никого — каза Владимир, като се върна. — Трябва да ни се е счуло.
— Страхувам се да стоим повече тука. Нека да вървим — каза Вера.
Владимир я взе под ръка и се отправиха към мястото, където другите танцуваха.
— Къде бяхте досега, принцесо Вера? — чу се гласът на Павлина.
Вера се стресна. Тя пусна ръката на Владимир и изтича при графинята.
— Къде сте, за Бога? — попита пак графинята, когато Вера отиде при нея. — Императорът непрестанно пита за вас.
Тя отиде веднага при чичо си.
След малко се започна нова игра на кортежи. Малки, окичени с цветя колички, карани от деца, минаваха край императора, който бе седнал до племенницата си под веселите звуци на музиката. Във всяка количка имаше по една дама и един кавалер.
Дали бе нарочно или не — не се знае, но Владимир беше в една количка с Павлина. Той бе отправил погледа си към мястото, където седяха императорът и Вера.