В този керван имаше една жена, до нея вървеше старец, който я утешаваше през целия път. Този старец бе един маскиран млад човек, това бях аз, Владимире. Аз видях с очите си как измъчваха безкрайно майка ти и как я хвърлиха в един затвор, където затваряха най-долните престъпници. Но и това не стигна на мъчителите й. Те обковаха лицето й с една желязна маска, за да не вижда светлина. Тя дълго носи тази маска.
— Кой си ти, човече, който знаеш толкова подробно мъките на моята майка?
— Ако някога си чувал за Михаил Бакунин, това съм аз. Михаил Бакунин, приятел на твоята майка, както и твой. Ти се закле, че ще убиеш мъчителя на майка си. Аз знам сигурно, че той утре ще мине с файтон оттука. Ти ще се скриеш на мястото, където ти посоча, ще го убиеш и после с моя помощ ще избягаш. Доволен ли си от моя план?
— Ето ръцете ми — отвърна Владимир, като помисли малко. — Аз ще стрелям, за да отмъстя на мъчителя на моята майка.
— Благодаря ти, сине — каза Елисавета, като прегърна сина си.
След малко и тримата бяха в замъка.
CII. ДЕНЯТ НА ОТМЪЩЕНИЕТО
Един файтон се движеше бързо по широкия път в гората;в него бяха великият княз и Вера. Тя бе бледа и много мълчалива. Откакто Владимир бе заминал, беше изпаднала в меланхолия. Не излизаше от стаята си и не продумваше с никого. Великият княз я бе взел със себе си, за да я поразсее.
— Вера, моя мила Вера! — рече трогнат великият княз, като се опита да я прегърне.
— Не ме закачай, татко, остави ме да си мисля.
— Аз знам какво става с твоето сърце. Бог ми е свидетел, мое дете, не можех друго да направя.
В тази минута се дочу шушнене откъм храсталака, което привлече вниманието на великия княз.
— Кой е там? — извика той, като заповяда на кочияша да спре. Той слезе заедно с Вера от файтона. — Стори ми се, че има някой тука. Иди виж кой е там — обърна се той към кочияша.
Кочияшът се върна и съобщи, че няма никой.
Великият княз поиска да вървят и тримата пеш. Те се отправиха по една пътека с цел да намерят някоя къща, за да си починат от дългия път.
В същото време, когато великият княз бе тръгнал по пътеката в гората, Бакунин и Владимир потеглиха също натам. Преди да се разделят, Елисавета прегърна сина си още веднъж.
По пътя ги срещна един човек, който им каза, че видял на шосето файтон. В него били един богат господин и едно момиче.
— Накъде отиваше този господин? — запита Бакунин.
— По пътеката, която води към павилиончето.
— Тогава да бързаме, Владимире — каза Бакунин, като заповяда на човека да стои на мястото си.
Владимир и Бакунин се скриха в гората. Владимир цял пребледня. Той трепереше и предчувствуваше, че нещо лошо ще се случи.
— Успокой се, Владимире, ръката ти не трябва да трепери, когато вдигнеш пушката. Тука, в този храсталак, ще дочакаш княза; щом приближи, ще стреляш. Не забравяй, че той е погубил твоята майка!
После Бакунин се отстрани, като остави Владимир сам.
Великият княз се приближаваше бавно към опасното място. Без да подозира нещо, Константин се изкачи на възвишението, където беше Владимир. Той се зарадва, като видя замъка — там щяха да си починат.
Щом стигна на мястото, чу се изстрел.
Владимир не можа да го улучи.
Преди да успее да извади револвера си, великият княз бе ударен от втори изстрел в рамото.
— Убийство! — извика великият княз. — Чакайте, аз не ще се предам така лесно.
В същия миг от храсталака се чу отчаян вик. Владимир беше коленичил пред великия княз, който, като видя своя адютант Владимир Рошински, остави оръжието си.
— Какво значи това? Да не би да си обезоръжил убиеца и втори път да спасяваш живота ми?
Владимир мълчеше.
— Защо мълчиш? Настрана лошите мисли! Това е невъзможно…
— Това е истина. Аз исках да ви убия!
— Не е възможно! Ти трябва да не си знаел, че това съм аз?
— Аз ви чаках тук нарочно — отвърна Владимир.
— Странно самопризнание! Ти искаше да ме убиеш, какво те е накарало да сториш това?
Владимир мълчеше. Той не искаше да отговори.
— Никога не съм се мамил така, както в тебе. Наистина ли искаше да ме убиеш?
— Бях заставен — отвърна Владимир.
— Кой те застави?
— Не ме питайте… Аз трябваше да си отмъстя на вас.