— Да си отмъстите? Да не би това отмъщение да е във връзка с Вера?
Владимир клатеше отрицателно глава.
— Не изговаряйте, моля, това име! Откарайте ме по-скоро.
— Ти си душевноболен, Владимире — каза великият княз, като постави ръка на рамото му.
— Не, аз не съм болен. Не ме оправдавайте.
В същата минута дойде конник, който предаде писмо на великия княз.
— Много късно идвате — каза великият княз, като се засмя нервно. — Съдбата не е искала да умра от ръката на един умен човек.
— Как? Този глупак е искал да ви убие?
— Да, убиецът е пред мене.
— Желая да кажеш, че не си искал нарочно да ме убиеш, а че като си бил на лов, случайно си ме наранил — каза великият княз на Владимир.
— Да, но това е лъжа, а аз не лъжа никога — отвърна Владимир.
— Това е чуден човек, не иска да се спаси! Отведете го! — каза великият княз и отиде при Вера.
Когато й разказа за случилото се, тя не искаше да повярва, сама изтича, за да се увери.
— Истина ли е, Владимире, това, което баща ми разправи? — попита Вера, като го погледна право в очите.
— Ти можеш, Вера, да ме намразиш, но то е истина!
Принцесата се разтрепера и изпадна в безсъзнание.
— Тя умира! — извика уплашено Владимир, като коленичи пред Вера. — Вера, мила ми Вера, не искам да стана твой убиец! — молеше се Владимир.
Конникът поиска да го вдигне, но великият княз не му позволи.
— Кажи ми — каза Вера, след като се свести — кое те накара да станеш убиец на баща ми? То трябва да е нещо страшно!
— Да, Вера, ужасно е! — отвърна Владимир. — Не ме карай да ти го кажа, защото освен че ще загубиш мене, но ще прокълнеш и баща си! Прощавай, моя мила, и забрави своя нещастен Владимир!
Тя пак изгуби съзнание, но този път баща й я подкрепи. Вързаха Владимир и го откараха в Петербург.
Когато дойде на себе си, тя се огледа и тихо попита:
— Отиде ли си?
— Отиде си, мило дете, завинаги. Принцесата гледаше учудено.
— И моят живот е загубен — каза тя. — Ако Владимир загине, и аз няма да живея.
CIII. ОСЪДЕНИЯТ НА СМЪРТ
Владимир не бе затворен в тъмница, а в една добре мебелирана стая. Всяка минута очакваше да дойде палачът и да му отсече главата. Владимир се радваше, че ще стане така.
Той мислеше за Вера, когато вратата се отвори и влезе директорът на петербургската полиция — Ашинов.
— Идвам — каза Ашинов, — за да ви питам още веднъж: ще ми кажете ли кой ви накара да убиете великия княз?
— Никой, аз сам пожелах това — отвърна решително Владимир.
— Значи вие сте убиец и наказанието ви ще бъде бесилката.
— Аз съм войник, следователно не можете да ме обесите.
— Убийците се обесват, за това ще се погрижа сам — каза Ашинов, като трясна силно вратата.
„Чуден човек — помисли си Ашинов. — Той сам се обвинява и иска да умре, когато великият княз желае да го спаси!“
Императорът беше в кабинета си, когато Ашинов му съобщи, че известният англичанин Еферсон желае аудиенция. Императорът заповяда да го пуснат. След няколко минути Еферсон бе пред него.
— Ваше Величество, чух, че сте подписали смъртната присъда на Владимир Рошински — каза англичанинът. — Дойдох да се застъпя за този младеж.
— Виждам, че той ви интересува, обаче съжалявам, че не мога да ви бъда полезен, защото присъдата е вече произнесена.
— Да, Ваше Величество, според закона убийците се осъждат на смърт и не трябва човек да има милост към тях — каза Ашинов и очите му светнаха.
— Милост към този младеж, Ваше Величество! Ако позволите да го убият, вие губите един от най-добрите войници и, второ, убивате неговата майка — каза Еферсон.
— Ваше Величество — каза Ашинов, — ако помилвате убиец, вие спечелвате още един убиец за себе си.
— Да, така е — потвърди Александър II. — Няма милост! Да се обеси!
— Нека Бог се смили над неговата майка — каза Еферсон, като излезе с наведена глава от кабинета на императора.
Ашинов извади лист хартия и го поднесе на императора. Това бе смъртната присъда на Владимир.
Императорът машинално погледна написаните редове и като се замисли за малко, постави подписа си. Ашинов взе присъдата и се запъти към Петропавловската крепост.
CIV. ПОМИЛВАН, НО ИЗПРАТЕН В СИБИР
В един от най-красивите квартали на Петербург, в една елегантно наредена стая се разхождаше жена на средна възраст, която бе много развълнувана. Като че очакваше някого, с когото имаше да върши важни работи.