„Още го няма! Защо ли закъсня! Направи, Боже, някакво чудо и омилостиви сърцето на императора! Причината за моето безпокойство не е скръбта, нито страхът, а разкаянието, че трябваше да допусна моят син да отмъсти вместо мене. Бакунин, и той не удържа на думата си. Обеща ми, че ще се погрижи за спасението му, но не изпълни обещанието си. Все пак той не е виновен, понеже Владимир сам не искаше да избяга. Като че някой иде!“
Елисавета се обърна и видя Еферсон, който влизаше в стаята си с наведена глава.
От пръв поглед Елисавета разбра, че той не й носи радостно известие.
— Не ми казвайте, по очите ви се вижда, че не ми носите нищо утешително.
— Аз ви нося скръбно известие, Елисавета — каза Еферсон.
— Нима всичко е свършено?
— Всичко — каза тъжно Еферсон. — Смъртната присъда е подписана. Ако не беше Ашинов, може би щях да омилостивя сърцето на императора, защото той щеше да се смили. Но този Ашинов е причината за подписването на смъртната присъда.
— Благодаря ви за сторения труд. Бих ви помолила да ме придружите до Петропавловската крепост, за да видя още един път сина си.
След няколко минути двамата с файтон отидоха в Петропавловската крепост.
Тъкмо когато Владимир пишете писмо на майка си, в стаята му влязоха Елисавета и Еферсон.
— Майко, моя мила майко, ти дойде навярно да се простиш с мене — каза Владимир, като прегърна майка си.
— Можех ли да не дойда още веднъж да те прегърна, преди да те обесят?
— Как можа да дойдеш да ме видиш, когато аз съм под строг арест!
— Ето човека — каза Елисавета, — който не жали парите, за да дойда при тебе.
— Позволете, господин Еферсон, да ви благодаря за добрините, които сте сторили на майка ми, също и за мене — каза Владимир, като подаде ръка на Еферсон. — Моля ви, бъдете така добър и в бъдеще, когато аз бъда между мъртвите, грижете се за майка ми и не я напускайте.
— Обещавам ви — каза Еферсон трогнат.
— Позволи ми, майко, още веднъж да те прегърна и после — сбогом завинаги…
— Не, аз няма да позволя да те убият. Аз няма да позволя толкова млад да умреш! Аз ще намеря начин да те спася.
— Всичко ще е напразно, майко! Махни от главата си подобни мисли!
— Не. Аз намерих начина, по който да те спася. Остави всичко на мене, Владимире, и ти не ще умреш. Аз ще отида при един човек, на когото ще кажа, че няма право да те убива.
— Как? Да не мислиш да отиваш при баща ми?
— Да, при него.
— Значи ще се унижиш.
— Да, ще направя това. Когато разбере, че ти си неговият син, той ще намери начин да те спаси.
— Не, майко, такава жертва не трябва да правиш.
— Това не е жертва. Сега прощавай, Владимире, и довиждане след един час.
— Ако дойдеш след един час, ще бъде късно.
Елисавета излезе заедно с Еферсон и те се отправиха към двореца на княза.
— Желая да говоря с великия княз — почти изкрещя тя на слугата.
— От няколко дена великият княз не приема никого, дори и министрите.
Въпреки настояването на Елисавета, слугата остана неумолим. Тъкмо когато се готвеше да си тръгне, пред нея застана Вера.
— Какво желае тази жена? — запита Вера.
— Иска да говори с Негово височество великия княз — отвърна слугата.
— За какво искате да говорите с великия княз?
— Отнася се за живота на един млад човек.
— За живота на един млад човек ли? — каза Вера трогнато. — Тогава аз сама ще ви заведа при баща си.
Вера улови за ръка Елисавета, заведе я до една врата и я помоли да почака. После тя влезе в стаята и като се върна, каза й, че баща й я чака.
Необходим бе кураж на Елисавета. Бяха изминали цели двадесет години, откакто тя не бе виждала този, когото бе обичала безкрайно. Една минута само и тя щеше да бъде при него!
След като благодари на Вера, Елисавета натисна бравата.
Великият княз стоеше до писалището си. Стаята бе осветена от разкошна лампа. Великият княз четеше книга. Елисавета забеляза белите косми на главата му.
„И той е остарял“ — помисли си тя.
Великият княз не можа да я познае. Стана и я попита какво желае. Елисавета махна воала от главата си.
— Идвам да ви моля за нещо — каза тя.