— Сега бързай за помилването, Константите. Прощавай завинаги!
— Нима не ще се видим пак, Елисавета?
— Никога! Бог ни събра, за да спасим Детето си. Щом го спасим, не ще се видим никога.
Великият княз искаше още веднъж да я прегърне, но Елисавета спусна воала си и изчезна.
В коридора две нежни ръце я докоснаха.
— Ти си значи неговата майка! О, майко! Благослови и мене!
— Нека Бог те благослови, мило дете — каза Елисавета, като целуна принцеса Вера.
— Не — каза Вера, — не мога да живея без него и не ще бъда никога щастлива.
— Но той е твой брат!
— Още повече ще го обичам, докато съм жива. Аз сама ще му занеса известието за помилването му.
— Благодаря ти, мило дете. С това ще направиш щастлива неговата майка.
— Позволи ми да целуна ръката ти — каза Вера. — И бъди и моя майка.
Щом императорът научи за идването на брат си, заповяда да го пуснат веднага.
— Мога да си представя защо идваш — каза императорът. — Навярно искаш да разбереш нещо повече за човека, който искаше да те убие.
— Да, за него е. Подписана ли е смъртната присъда?
— Не само, е подписана, но е в изпълнение.
— Но тя не бива да се изпълни. Владимир трябва да живее.
— Да не желаеш да го помилвам? — каза императорът, като смръщи челото си.
— Ти си длъжен да сториш това, ти не знаеш кого ще погубиш.
— Всичко знам — отвърна императорът. — Владимир Рошински обича дъщеря ти и тя него. Изглежда, Вера те е молила на колене да го помилваш. Но, Константине, този път ще трябва да останеш непоколебим.
— Ти желаеш да убиеш един от Романовците?
— Какво ми говориш, Константине? Да не си се побъркал?
— Аз знам какво говоря. Ако убиеш Владимир, ти ще убиеш един потомък на нашата фамилия.
— Нима Владимир Рошински е от нашата фамилия?
— Да. Спомняш ли си, че аз едно време обичах една Елисавета?
— Спомням си — отвърна императорът.
— Навярно си спомняш, че аз имах от нея дете, което се казваше Владимир.
— Нима Владимир Рошински е…
— Да, този Владимир Рошински, когото ти осъди на смърт, е мой син. В неговите жили тече моята кръв, братко! Никога както сега не съм чувствувал, че той е мои син.
Александър се обърна към прозореца. Той щеше със своя подпис да литни от живот един от Романовците.
Доближи се до писалището си и написа на лист хартия няколко реда.
— Какво мислиш да направиш?
— Ще го изпратя в някой рудник в Сибир.
— В сибирски рудник ли? Това е по-лошо от смъртта — извика разтревожен Константин. — Ти не бива да сториш това, брате.
— Да не желаеш да го освободя?
— Не желая съвършена свобода, а да се изпрати в Сибир като колонист. Ще мога в такъв случай често да го виждам.
— Толкова ли много го обичаш?
— Да — отговори Константин, — защото в тази минута се чувствувам повече от всякога негов баща.
— Добре. Аз мисля, че намерих начин да го спася. Сега бъди благодарен за това, а утре ела да си поговорим за неговото бъдеще.
— Благодаря ти, братко!
— Аз изпълних дълга си като човек, а ти сега бързай, да не би да закъснееш — каза императорът, като прегърна брат си.
Когато великият княз дойде у дома си, принцеса Вера го посрещна.
— Къде бързаш толкова? — запита я той.
— Позволи ми, татко, аз да му занеса заповедта за неговото помилване.
— Добре, мило дете, защо да го лишим от тази радост? Бързай сега, качи се на файтона и поръчай да кара колкото може по-бързо.
След няколко минути файтонът бързаше към Петропавловската крепост.
След като си отидоха Елисавета и Еферсон, Владимир остана сам в стаята си. Една мисъл го безпокоеше — че той не можеше да види Вера, преди да умре. Толкова се бе унесъл в мисли, че си представи, че Вера е пред него и когато искаше да я прегърне, чу конски тропот, а после и човешки стъпки.
„Това са палачите!“ — помисли си Владимир.
Вратата се отвори и вместо палачите, се показа Вера, която носеше в ръката си къс хартия.
— Ти ли си, Вера? — извика изненадан Владимир.
— Владимире, мой мили Владимире! — извика принцесата, като го прегърна горещо. — Аз ти нося радостно известие, Владимире!
— Достатъчно е, че ти си тука!
Вера показа хартията, която държеше в ръката си.