— В тази къща, приятелю мой, ви чака един човек, който много ще се зарадва, когато ви види.
Владимир се изчерви, той помисли, че това е Вера.
Обаче този път се излъга. Насреща му излезе един човек с гордо изражение и с униформа — великият княз Константин.
— Прегърни ме, сине мой! Остави ме да ти се нарадвам. Кажи, че ми прощаваш! И без това аз много преживях.
— Ваше Височество!
— Не ме наричай така. Искам да ме наричаш само татко… Очите на Владимир се изпълниха със сълзи.
— Наистина значи аз ще мога да ви наричам татко? — каза Владимир, като даде ръката си на великия княз. — Аз ще ви обичам, както син баща си.
— Да, Владимире, и аз ще те обичам като баща. Колко много, сине, изживях заради тебе! Колко щастлив щях да бъда да се гордея с тебе.
— Татко, мили татко! — извика Владимир, като прегърна баща си.
— Драги сине, колко красив и колко благороден си!
— Аз сега виждам, че приличам на баща си. Ясна ми е сега гордата ми постъпка.
— Прощаваш ли ми?
Тези думи като да го стреснаха. Той разтри челото си с ръка.
— Дали ти е простила майка ми? — каза Владимир с разтреперан глас. — Тя трябва да ти прости, защото много е преживяла.
— Твоята майка ми прости. Тя сама ми каза: „Нека Бог те благослови и те направи щастлив.“ Да знаеш, Владимире, колко тежки дни преживях напоследък! Смъртната ти присъда направи да ми побелеят косите. Сега съм щастлив, че можах да предотвратя най-лошото. Ти си помилван. И аз сам не съм господар на волята си. Ако беше така, аз щях да те заведа в петербургското общество, където е твоето място, и щях с гордост да им кажа, че ти, благородни младежо, си мой син! Принуден съм за съжаление да се откажа от това мое желание, понеже заповедта на императора гласи да останеш в Сибир. Аз ще се потрудя, колкото мога, да облекча твоя живот.
— Присъдата на Негово величество, татко, е справедлива, понеже аз съм я заслужил.
— Животът ти тук не ще бъде много лош. Аз купих тази къща за тебе и ще идвам всяка година, за да ти се радвам.
Аз трябва значи да остана като заточеник? — каза Владимир.
— Ти ще си свободен. Ти ще можеш да ходиш където желаеш, само не ще можеш да напуснеш Красноярск без мое позволение. За това трябва да ми дадеш честната си дума, понеже това го желае Негово величество императорът.
— Давам честната си дума — каза Владимир, като вдигна ръката си.
— Благодаря ти, синко! Като изпълних сега бащиния си дълг към тебе, ще бъда по-спокоен. Довиждане, Владимире.
— Сбогом, татко, и на добър час! Поздрави мама и Вера.
Великият княз излезе от стаята. След малко той напусна замъка.
CVI. ПОБЕСНЯЛАТА
Една вечер в малка, добре наредена гостилница седяха на една маса двама мъже. Лампата, която бе в средата на масата, осветяваше цялата стая. И двамата не бяха млади: Бакунин и Бояновски. Те се бяха много променили през седемнадесетте години. Бояновски не носеше вече дълга брада, а я бе подстригали косата му беше почнала да побелява. По тази причина Феодора не можеше да го познае.
Бояновски разправяше на Бакунин, че едва сега бе открил след дълго търсене Феодора.
— Сигурен ли си, че тя не те е познала?
— Напълно съм сигурен. Още едно нещо забелязах: тя не е вече онази Феодора. За да си укроти страстите, тя употребява морфин. Сега имам случай да й отмъстя.
— Какво смяташ да направиш? — попита Бакунин, като видя особеното изражение на очите на своя приятел.
— Какво ли? Ще узнаеш. Ще ми се да присадя под кожата й бацил от бясно куче. Иска ми се да я видя бясна. Искам да видя Феодора побесняла и хората да бягат от нея. Нали хубаво отмъщение ще е това, ако успея?
След малко двамата приятели се намериха в жилището на Бояновски, където той извади в присъствие на Бакунин няколко капки кръв от скоро убито побесняло куче.
— Как мислиш да сториш това, че да не си напакостиш?
— Никой не ще се усъмни, понеже ще присадя бацила в кръвта й.
На следващия ден Феодора стоеше като полумъртва на леглото поради голяма доза морфин. Нейният мъж Исо де Маргента стоеше до леглото й. Той поглеждаше непрестанно към вратата, като че очакваше някого.
След десет минути на вратата се показа доктор Пушкин. Той носеше в ръцете си инструменти.
— Благодаря Богу, че дойдохте, докторе. С какво нетърпение ви очаквах.