Зад огромните стени на крепостта, когато излизаше тъжното шествие, барабаните биеха някак еднообразно. С наведени глави и с мрачни погледи между въоръжените войници вървяха двамата осъдени на смърт — Ашинов и Евстатий.
Току до самите стени бяха издигнати двете бесилки, които сякаш нетърпеливо очакваха жертвите си.
До тях стояха палачът и неговите помощници, жадно очакващи да им се предадат осъдените.
Макар че тълпата се отнасяше равнодушно към съдбата на осъдените, човек не можеше да не се покърти от тази страшна картина.
Евстатий целуна кръста, молейки се Богу да му прости, защото службата за подобряване на духовенството е била за него по-спешна от мисълта за живота на императора. Ашинов отблъсна кръста, защото не чувствувал нужда от опрощение.
— Тъй като на земята досега никой не ми е простил — каза той, — нека и Бог стори същото на небето.
Труповете на обесените Ашинов и Евстатий след няколко минути се клатушкаха на бесилката. Връщайки се от това ужасно място, народът се молеше на Бога да даде живот на императора и на Русия.
CVIII. НЕИЗПЪЛНИЛ ДАДЕНАТА ДУМА
Един ден, когато Владимир излизаше от замъка си, един човек с побеляла глава го посрещна на вратата. Той имаше на врата си окачена табла, на която бяха наредени разни кърпи, кутии, огледала.
Когато забеляза, че Владимир излиза, приближи се до него и с един смел тон, присъщ на евреите, му предложи да си купи нещо. После поиска чаша вода, тъй като бил много жаден.
Владимир влезе в замъка. Същото стори и старецът. Владимир поръча да му донесат вода. Когато се обърна към търговеца, той се бе променил, бе станал съвсем друг.
— Какво виждам? Ти не си бил такъв, какъвто те мислех. Да не искаш да се шегуваш?
— Да — каза търговецът с ясен глас, — аз не съм търговец, но също и не искам да се шегувам с тебе. Дойдох да ти кажа много важни неща. Имам, Владимире, да ти предам някои поръчки от Петербург. Преди да почнем да говорим, нека влезем в някоя стая, където ще можем свободно да си приказваме.
Владимир погледна още веднъж непознатия и го покани да идат в друга стая. Там непознатият махна фалшивата си брада и старата шапка от главата си и Владимир видя Познато лице.
— Ти ли си това, Бакунин? — извика Владимир учуден, като че не искаше да повярва, че пред него стоеше доброжелателят му, верният му другар.
— Да, аз съм, Владимире! Нося ти много поздрави от майка ти и от леля ти Наталия. Те очакват да те видят скоро в Петербург.
Владимир въздъхна печално.
— Не отваряй, Бакунин, раните ми, които не са още излекувани! Мене ми е много мъчно, че съм заточеник. Аз копнея за свобода и за простор. Всичко тука ми припомня за заточението ми!
— Затова и дойдох при тебе. Дойдох да ти спомня, че си заточеник, да ти разкажа за свободата и за свободния живот, който е идеал на всеки руснак. Аз дойдох да ти съобщя, Владимире, чети си задължен да работиш заедно с тези, които се стремят да извоюват тази свобода. Тези хора, Владимире, са нихилистите. Те те очакват с голямо нетърпение и възлагат големи надежди на тебе. Ти трябва да бъдеш техният предводител. На тебе принадлежи руската корона, защото твоето потекло е оттам! Императорът не желае да ти признае това право, но ние, нихилистите, ще се мъчим да сполучим.
— Какво говориш, Бакунин? Какво искаш да кажеш с това?
— Мисля, че говоря много ясно, за да ме разбереш. Нека ти кажа всичко накъсо. Нихилистите готвят нов атентат против царя. Този път ще внимаваме да не изпуснем жертвата. Давам ти честната си дума, че цар Александър този път ще умре! Щом веднъж той се премахне, тогава ти ще бъдеш нашият цар. Сега искам да ми обещаеш, че щом те повикаме, ще дойдеш веднага в Петербург.
През цялото време Владимир мълчеше, само гледаше Бакунин.
— Не, ти се мамиш, Бакунин, като мислиш, че аз съм между убийците на императора. Аз като войник се заклех, че ще бъда верен на царя и ще опазя клетвата си. Ако мислиш противното, Бакунин, ти се мамиш.
Бакунин бе изненадан от този решителен отговор. Той мислеше, че дългата самота в Сибир е променила Владимир и беше уверен, че при първо повикване той ще бъде готов да им услужи. Не предполагаше, че е Привърженик на короната.
— Затова ли дойдох от толкова далеч, за да чуя такъв отговор? Затова ли се трудих 15 години да създам един човек, чиято сила ще бъде в полза за осъществяването на светата идея! Не разбираш ли, че най-голямото желание на нашия народ е свободата? У нас свободата е потъпкана, тя е потъпкана също и от Александър II, затова и той трябва да загине. Питам те още веднъж, Владимире, ще дойдеш ли с мене или предпочиташ да умреш като сибирски заточеник?