— Ваше Величество, вие се излагате на опасност. Не мислите ли, че давате на нихилистите случай да ви убият?
— Напоследък малко се говори за нихилистите. И да се мамя в това, поне ще умра храбро — когато и да е, все ще се мре! И двамата излязоха от стаята. Преминаха по богато украсените коридори, където някога бе живял Павел.
— Виждате ли, драги Горчаков, тази рисунка? Това е портретът на цар Павел — най-щастливия от всичките руски царе, който беше убит, въпреки че желаеше доброто на народа.
Императорът вдигна случайно ръката си и се чу силен трясък.
Слугата, който ги следваше, извика изненадан.
— Какво е това? — попита Горчаков.
— Една от скъпите саксии, която беше на тази маса.
— Знам, старче — каза императорът, като се обърна към слугата, който го гледаше тъжно. — Защо ме гледаш така? Ти се страхуваш за моя живот, понеже аз съборих саксията. Има едно предание, което казва, че щом се случи някоя беда в стаята на цар Павел, нещо лошо щяло да се случи на Романовците. Това, разбира се, е само суеверие. Успокой се, старче, Бог ще ни пази.
След малко императорът и Горчаков бяха на улицата. Натрупалият се народ поздрави радостно своя цар. Императорската каляска чакаше на улицата, на нея блестеше златен кръст.
— Какъв прелестен ден — каза императорът, като се обърна към Горчаков. — Никога не помня да е гряло така силно слънцето. Ще ме придружите ли?
— Много съжалявам, че не мога, защото след четвърт час ще имаме министерски съвет. Трябва да побързаме да освободим служащите.
— Винаги усърден, винаги точен! Вървете тогава и приемете царската ми благодарност за труда си.
Тъкмо когато този известен дипломат поиска да си тръгне, една особена фигура го задържа до царя.
Това бе една стара жена, облечена в скъсана дреха.
— Каква е тази? — запита учуден императорът.
— Може да е някоя бедна жена, която има нужда от помощ — отвърна Горчаков.
— Какво желаеш, бабо? — попита императорът.
— Не ме ли познаваш?
— Откъде да те познавам?
— Гледай — каза тя, — както свалям този шал от главата си, така свалям завесата на бъдещето.
Тя сне шала си и го стъпка с краката си.
— Приятелю, припомням ти, че те застрашава опасност!
— Нима е опасно да живея между своя народ?
— Дошъл е денят, когато ще се изпълни онова, което видя в огледалото при мене. Спомняш ли си, когато идва при мене да видиш бъдещето си? Придружаваше те човекът, на когото ти отряза после краката.
— Кардов — извика императорът. — Да, спомням си, че бях в една каляска и изведнъж хвърлиха в нея бомба, която ме разкъса на парчета.
— Да, това бе тогава в огледалото, но сега погледни каляската, не виждаш ли същото?
— Права е — каза императорът, като се улови за главата.
— Тогава ти обърнах внимание върху това, същото правя и сега. Съветвам те да не ходиш днес на разходка, защото те очаква явна смърт.
— Ще ме убият ли?
— Да, ще те убият, и то така, както бе в огледалото.
Императорът се разтрепера, но в същата минута погледна към многолюдното множество. Възможно ли беше да се покаже страхливец и да се върне?
— Благодаря за припомнянето ви, обаче аз не искам…
— Царю, послушай ме!
— Чух и разбрах — каза императорът, като хвърли един наполеон на старата. Вещицата сръчно го улови.
— Хубаво злато, но аз не ще го взема, то е оцапано с кръв. Ето парите ти, цар Александър! Приятна ти разходка в явната опасност.
— Ваше Височество, ако аз бях на вашето място, щях да я арестувам. Как може тя да знае това?
— Не, Горчаков, аз я познавам отдавна, тя е остаряла и изглупяла. Сега сбогом, Горчаков!
Императорът подаде още веднъж ръката си на министъра и тръгна към каляската.
Балони се доближи до каляската и с разтреперан глас каза на императора да се върне.
Императорът заповяда на телохранителя да отстрани старата.
— Ха, ха, ха, вие ме мислите за луда, но след два часа целият Петербург ще бъде в траур, защото един от Романовците ще бъде на носилка.
При тези думи косите на императора настръхнаха.
— Закарайте я — каза той.