След като се прости още един път с приятелите си, Бакунин излезе от стаята.
В коридора се срещнаха с Ло, която го запита за баща си.
— Той не ще излезе скоро, затова вие ще трябва да се задоволите само с това да ви придружа.
— Вашето присъствие ми е било винаги приятно, но кажете ми защо се бяхте събрали толкова души тук? Предвиждам, че нещо се върши и затова се страхувам за баща си.
— Драга ми Ло, вие сте вече на такава възраст, че мога да ви кажа самата истина. Вашият баща се върна от Америка изключително само за това: да води заедно с нас борба срещу Романовците. Ние трябва да бъдем готови за всичко — дори и за смърт.
— Клетият ми баща! Аз предварително съм уверена, че той не Ще оцелее в тази борба!
— Нека се надяваме на най-доброто. Освен баща ви, в опасност се намираме ние всичките.
— И вие значи излагате живота си на опасност? — развълнувано попита Ло и подаде двете си ръце на Бакунин. — Михаил Бакунин, аз още съм млада и неопитна, ала не мога да разбера защо някои хора излагат живота си заради някакви права?
— Ние всички сме родени с еднакви права и като членове на обществото трябва да ги имаме. Потъпчат ли се веднъж от когото и да било, ние трябва да отмъстим за това.
— Щом е така, водете борба — каза Ло и очите й приеха едно особено изражение.
Никога Ло не бе изглеждала на Бакунин по-хубава от сега.
— Ло — каза Бакунин, разтваряйки ръце, — облегни се на гърдите ми, чук е твоето място.
Отначало младото момиче се поколеба да стори това, но след малко се хвърли в неговите обятия.
— Колко те уважавам тебе, възвишения човек! — каза момичето, като обви ръцете си около врата му.
— Наистина ли ме любиш, Ло? Повтори още веднъж, моля те, тези думи.
Повдигайки побелялата вече коса на Бакунин от челото, Ло каза:
— Обичам те, мили мой!
Умеещият да нагласява само планове за покушения Бакунин се наведе и страстно целуна момичето.
— Ло — каза той, — досега не съм обичал никоя. Ти си първата, която с такава страст прегръщам. Нищо не е в състояние да ни раздели. Ние сме родени един за друг и заедно ще се борим срещу всички бури на живота. Ако днешният ми план успее, аз ще те изведа от студената Русия в топлите страни. Там ние ще бъдем щастливи.
Едно тихо похлопване на вратата ги пробуди от любовния сън.
— Вече е време, Бакунин — каза Пал.
— Да, време е вече, приятелю — отвърна Бакунин, като се изскубна от обятията на своята любима.
Той се сбогува с Ло, като й каза, че ако остане жив, тя ще бъде негова годеница. А ако умре — негова вдовица.
След като Пал благослови дъщеря си и Бакунин, и тримата излязоха от къщи.
Император Александър II продължи разходката си.
Като наближи улица „Инженерна“, той повика командира на казашкия корпус полковник Дворецки.
— Внимавайте добре, господин полковник. Не зная защо, но предчувствувам, че ме застрашава някаква опасност.
— Ваше Величество, аз не виждам нищо подозрително. Пък и улиците, както винаги, са пълни с полицейски шпиони.
— Добре — каза Александър II и даде знак на полковника да отиде на мястото си.
Когато влязоха в улица „Инженерна“, неочаквано насреща се появи една жена и спря конете на царската каляска. Беше Титана. Тя трябваше да улови конете отстрана, но за по-голяма сигурност тя застана отпреде им. Конете стъпкаха жената и след това спряха.
В същия миг един бедно облечен човек застана пред каляската на императора. Той държеше в ръцете си един хляб.
Императорът учудено го изгледа.
— Какво желаете? — попита Александър II Бояновски.
— Ваше Величество, това е всичкият хляб, който имам в къщата си. Аз и децата ми гладуваме.
Императорът се наведе и съжалително погледна просяка.
Главата на императора беше близо до хляба. Бояновски хвърли хляба под каляската.
— Какво е това? — извика Александър II.
— Твоята смърт! — каза Бояновски.
После се чу силен трясък. Цялата каляска се повдигна от сътресението, но Александър II бе само контузен в краката.
Полковник Дворецки обърна бързо коня си и залови Бояновски. Той бе заобиколен още в същия миг от едно множество хора, готови да го разкъсат на парчета.
— Оставете това нищожество — извика полковникът. — Благодарение на Бога императорът остана невредим.
— На парчета да го разкъсаме! — викаше разярената тълпа.