— Оставете го, той трябва да живее, за да каже причината, поради която е искал да убие императора.
Александър II се окопити. Той разбра, че е останал незасегнат, но неговият телохранител и едно дете бяха цели облени в кръв.
— Страшно наистина! Не е ли грешно да се пролива невинна кръв?
— Здрав ли сте, Ваше Величество? — попита вторият телохранител.
— Както виждате, нищо не ми е. Само малко се уплаших.
— Да вървим ли, Ваше Величество? — запита кочияшът.
— Не, почакайте да видим причинителя на атентата. Здрав ли сте, полковник?
— Благодарение Богу, опасността вече мина.
— Не бързайте да благодарите на Бога — каза Бояновски, като се изсмя лукаво, — защото опасността още не е минала.
— Но кой си ти, човече? Какво ти сторих, че искаш да ме убиеш?
— Ще ти кажа накратко. Някога, царю, аз бях твой любимец, но поради непостоянството на твоя характер и е помощта на моята жена ти ме изпрати на заточение в Сибир. Аз съм Николай Бояновски, бивш държавен съветник.
Императорът се стресна.
— Николай Бояновски? И ти успя да станеш убиец?
— Моли се, Александре, защото минутите ти са прочетени. Ти не ще се отървеш оттук. Да, Ваше Величество, по-скоро бягайте!
— Да се върнем тогава назад — каза императорът. Но в момента, когато кочияшът обърна конете, Пал се приближи до каляската с книгата в ръце. После той вдигна книгата. Един от полицаите съзря опасността, но беше вече късно. Книгата падна точно пред краката на императора.
Разнесе се силен гръм. Поради големия дим, който се вдигна, никой не можа да види какво се случи, но когато пушекът се разпръсна, откри се страшна картина.
Александър II беше коленичил, държейки се за колелото на каляската. Дясната ръка и краката му бяха откъснати. Цялата му глава бе обляна в кръв, а едното му око висеше настрана.
— Императорът е убит! Хванете убиеца! — викаше полковник Дворецки и след това изтича при ранения.
Императорът падна.
— О, убиха ме…
Макар че полковник Дворецки бе тежко ранен, изтича при императора.
— Студено, студено… — каза императорът.
После някои поискаха да го отнесат в най-близката къща, но желанието на императора бе да умре в двореца си, затова го сложиха в каляската и го закараха в двореца.
Нихилистите постигнаха целта си!
Александър II, повелителят на цяла Русия, бе на смъртно легло.
Пал изпълни точно възложената му задача, ала и той не бе пощаден от смъртоносните куршуми. След атентата искаше да избяга, но беше късно. Натрупаният сняг му попречи. Едно голямо множество се втурна подир него.
След малко настъпи грозна картина. Пал бе свален на земята и едни почнаха да му удрят плесници, други да го ритат, да разкъсват месата му.
— Ло! — това бе последната негова дума. Той умря, останал верен на дадената клетва, че ще умре за делото на нихилизма.
Бояновски бе откаран в Петропавловската крепост, където поиска да се самоубие, но му попречиха, като му взеха ножа.
Той очакваше, че приятелите му ще дойдат да го освободят, но очакванията му останаха напусто.
„Забравиха ме — мислеше си Бояновски. — А къде е Бакунин? Защо допуска да бъде убит приятелят му, без да направи опит да го спаси? Къде се намираше той в най-важната минута, когато другарите му се жертвуваха за общата света идея на нихилистите?“
Къде беше Михаил Бакунин?
CXII. ЗАКЪСНЕЛИЯТ
Владимир току-що завиваше покрай ъгъла на улицата, която водеше към дома на неговия баща — великия княз.
Когато стигна до къщата, той застана пред вратата, като се колебаеше дали да влезе.
Обаче мисълта, че животът на императора беше в опасност, го накара да изостави колебанията си и той влезе.
Когато стигна до коридора на първия етаж, пред него се изпречи един офицер и го попита какво желае.
— Желая да говоря с Негово височество великия княз.
Офицерът му каза, че не е възможно да говори е него.
— Аз трябва непременно да говоря с него, защото от това зависи животът на царя. В случай че ми попречите, ще бъда заставен да си послужа с насилие.
Между двамата се започна отчаяна борба, която бе прекъсната от появата на едно момиче.
— Какво става тука? — извика то, като се приближи.
— Ти ли си, Вера? — попита Владимир момичето.