Чуждите посланици украсиха с богати венци останките на могъщия монарх.
Преди да балсамират тялото му, те го спуснаха в приготвената гробница. Александър III заповяда да дойде следователят.
— Какви доклади има по убийството? — залита императорът. — Има ли още някой жив?
— Единият, Бояновски, е жив, Ваше Величество, а на другия отсякоха главата. Аз мисля, че трябва да помъчим този, когото имаме в ръцете си, и по този начин ще го принудим да предаде другарите си.
— Вие сте прав. Направете всичко необходимо да изкопните нещо от този нихилист.
Присъдата на нещастния Бояновски бе изречена. Въпреки че отнеха всичките му средства да се самоубие, той намери в сламата едно въже. Върза го за гредите и направи примка.
Преди да тури примката на главата си, той си припомни миналия си живот и любимите си близки. Искаше да се прости за последен път с тях.
„Сбогом, приятели, сбогом, Бакунин! Аз не ще ви предам. Ето, аз ида при тебе, мила Феодора! Аз отивам там, където няма подлост и където сърцата по-искрено се обичат. Аз те обичах, но за това получих твоята неблагодарност!…“
След скръбната изповед Бояновски тури примката на главата си и след няколко трепвания се пресели в другия свят. Бояновски се обеси. Императорът много се разсърди, когато се научи това.
— Вие всички сте нихилисти! — извика той на директора на затвора.
В скоро време той свика министерския съвет и отмени промените, с които покойният му баща бе подобрил злата съдба на своя народ.
От ден на ден Русия ставаше по-деспотична страна.
Александър III управляваше много строго Русия и освен това се отнасяше зле със семейството си.
Той много мразеше братовчедка си Вера и заповяда на великия княз да я застави да се омъжи за пруския принц, когото тя не обичаше. Великият княз отпусна раменете си и като си отиде у дома, каза желанието на императора.
— Добре, татко, аз ще изпълня волята на императора.
— Мое мило дете, ти всичко жертвуваш! Как да ти благодаря за това?
— Моето желание, татко, е да подобря последните ти дни.
— Благодаря ти, Вера. Моят племенник Александър III не е като баща си. Той заповяда още утре да заминеш за Германия. Иди, драго дете, и се приготви за път.
Вера излезе от стаята на баща си и отиде в стаята на Владимир.
— Идвам да ти съобщя нещо много важно — каза Вера. — Отнася се за моето и твоето щастие и за моя живот.
Владимир се отдръпна.
— Ако се отнася за твоя живот, Вера, аз съм готов да…
— Ти не можеш нищо да ми помогнеш, понеже виновникът за нещастието ми е самият император.
— Императорът ли?
— Да, той. Той иска още утре да отпътувам. Той ме насилва да се омъжа за пруския принц.
— Не, това не трябва да стане! Нима е възможно аз да позволя, Вера, друг да те прегърне? Не, това няма да стане! Ние трябва да избягаме.
— И аз мисля така, Владимире! Трябва да избягаме, и то още тази вечер. Да избягаме в Америка, Владимире, там ще бъдем щастливи.
Владимир я прегърна страстно.
— Вера, моя мила Вера, ти ще бъдеш моя, само моя!
Целувките следваха една след друга, целувки, които не бяха братски, а страстни и горещи. Те стояха прегърнати дълго време.
Най-после Вера се отдръпна и изтича в стаята си да се приготви за път. Същото стори и Владимир. Той намисли да се преоблече в савойски дрехи. Занесе скрито и разтреперан тези дрехи в стаята си и с нетърпение очакваше уговорения час.
Този ден император Александър III приемаше на аудиенции. Последната направи дворцовият маршал Савори. Той беше французин, но отдавна живееше в двореца и се ползуваше с царското доверие.
— Ваше Величество, вие сте ме викали?
— Да, въпросът е за принцеса Вера, тя трябва да се сгоди за немския принц. Понеже вие разбирате от такава работа, аз ви избрах да я придружавате.
— Това е голяма чест за мене, Ваше Величество.
— Ще отидете тази вечер при великия княз, където ще ви се повери принцесата. Обещайте ми, че добре ще опазите принцесата.
— Давам честната си дума, че нито косъм не ще липсва от главата й.
— Това исках да ви кажа. Сега можете да си вървите.
Маркизът се поклони и излезе.
В девет часа една каляска чакаше пред двореца на великия княз.
Вера прегърна още веднъж баща си и излезе на улицата.
— Сбогом, татко, не ме придружавай повече, не увеличавай мъката от раздялата.