Когато Вера слезе на двора, насреща й дойде една жена, която за голяма изненада приличаше много на нея.
— Ти ли си, Валеска?
— Аз съм, Ваше Височество. Време ли е?
— Да, качвай се бързо на каляската и не говори с никого.
— Сбогом, принцесо — каза Валеска, като се качи на каляската.
Мнимата принцеса се качи на каляската, а истинската отиде в стаята на Владимир.
Маркиз Савори очакваше принцесата при голямата врата. Като я видя, той се поклони учтиво.
— Ваше Височество — каза той тихо. — Негово величество императорът ми възложи неприятната за мене длъжност, тъй като аз всичко знам, но мой дълг…
— Смея ли да ви предложа ръката си?
Валеска го хвана под ръка и се качи заедно с него в приготвената каляска. Тя мълчеше, за да не се издаде и беше спуснала целия си воал. Маркизът даде знак да тръгнат.
Като дойдоха на гарата и се качиха в купето, Валеска се успокои и си помисли, че господарката й е вече спасена. Когато тренът тръгна, тя помоли маркиза да я остави сама, понеже не се чувствувала разположена. Маркизът й отговори, че императорът му заповядал да не я оставя сама.
Без да проговорят, пътниците заспаха.
Когато дойдоха до предпоследната гара за Германия, маркизът се събуди и видя, че тази, която придружаваше, не беше Вера, понеже целият воал от лицето й бе свален.
Валеска бе върната обратно на другия ден в Петербург.
Императорът, ядосан от измамата, издаде заповед всичките влакове, които отиват за границата, да бъдат строго прегледани.
През това време Вера и Владимир пристигнаха до германската граница. Като видя, че всички влакове за странство се претърсват, Владимир веднага събуди Вера. Когато се прощаваха за сетен път с Русия, директорът на Петербургската полиция, новоназначеният Данишев, влезе в купето и им съобщи, че Владимир и Вера са негови пленници.
— Нима ти, Данишев, си шпионин?
— Аз изпълнявам само дълга си — отвърна Данишев.
— Къде ще ме закараш?
— В Петропавловската крепост.
— Излъга и тогава последното ми желание, остави ме да се простя с баща ми. Аз ще ти кажа кой е моят баща. Великият княз, когото ти добре познаваш — каза шепнешком Владимир.
Данишев пребледня.
— Аз ще изпълня желанието ти, но трябва да ми обещаеш, че не ще избягаш.
След един час двамата бяха на път за двореца на великия княз.
След изчезването на Вера и Владимир там бе настанала голяма тревога. Княгиня Хела неспирно молеше да й кажат къде е детето й.
Великият княз мислеше, че Вера бе избягала при Елисавета и затова й писа да дойде при него.
— Какво желаете, Ваше Височество? — запита Елисавета, като влезе в стаята на великия княз.
— Не ме наричай „Височество“ и „Вие“. Ние трябва заедно сега да работим.
— Какво се е случило?
Константин разказа накъсо какво се бе случило с Вера и Владимир. Елисавета замислена наведе глава.
Зачу се конски тропот и след малко една каляска спря пред двореца на великия княз. Великият княз погледна от прозореца и видя Владимир, придружаван от Данишев. Влязоха в двореца.
— Нека Бог да ни помогне! — извика великият княз. — Нашите деца ги карат като пленници!
След малко вратата се отвори и на прага се показаха Владимир, Вера и Данишев.
Данишев разказа накъсо цялата работа.
— Заповедта на императора трябва да се изпълни, но аз ви моля да оставите под мой надзор както сина ми, така и дъщеря ми. Аз отговарям за тях.
— Принцеса Вера може да остане, Ваше Височество, обаче аз трябва да затворя Владимир в Петропавловската крепост по заповед на царя.
— Аз ще дойда с тебе, Данишев. Моля ти се, остави ме да взема един скъп предмет, който е мой спомен.
— И аз ще дойда — каза Елисавета.
— Не, майко, аз сам ще отида.
— Не, аз виждам какво искаш да направиш.
— Тихо, майко! Нима искаш да умра на бесилката?
Елисавета се изправи гордо. Устните й затрепериха, тя прегърна сина си и смело каза:
— Сбогом, сине, завинаги!
— Прощавай, майко! — каза Владимир и целуна ръката на майка си.
После Владимир тръгна към вратата. Преди да излезе, той се обърна към Вера и й каза сбогом.
Вера се втурна към него, като простря ръцете си.
— По очите ти разбрах, Вера — каза Владимир и излезе.