CXV. СМЪРТТА НА ВЛАДИМИР
Вървейки бързо, Владимир се отправи за стаята си и след като влезе в нея, за по-голяма сигурност заключи вратата.
„Това трябва да бъде! Връщане няма. Трябва да умра така, както прилича на един потомък на Романовци.“
Още с влизането си Владимир извади револвер от едно чекмедже и го прегледа.
„Драмата започна още от първия ден на раждането ми. Тя ще свърши с трагедия, защото и най-последният бедняк в Русия не е бил по-нещастен от мене. Жалко, но факт. Има хора на света, които се раждат само за да търпят мъки. Аз също съм един от онези, които са се родили в нещастие и свършват живота си в нещастие, макар че в жилите ми тече кръвта на Романовци. Самото ми раждане е едно престъпление, тогава и смъртта нека бъде престъпление.“
Неочаквано пред него се намери Вера.
— Вера, ангел мой, прости ми, че прибягвам до това средство, защото трябва да се пожертвувам, за да измия както моята, така и твоята чест.
Като каза това, Владимир насочи дулото на револвера към сърцето си.
Всички останаха вкаменени след излизането на Владимир от стаята. Само тихото хълцане на Елисавета се чуваше.
Вера остана като закована на мястото си. След малко тя като че се пробуди от дълбок сън и изплашено извика:
— Той ще се самоубие!
— Да, дъще моя, той ще се самоубие — каза, прегръщайки я, Елисавета.
— Кой ще се убива? — попита Данишев.
— Владимир — отвърна Елисавета.
— Това не трябва да стане! Той е мой арестант и ако не го предам жив… А, сега разбирам!
Вера изтича в стаята на Владимир и като видя, че вратата е затворена, извика силно.
— Владимире, ти не трябва да умреш! Ти трябва да живееш.
— Да живея?!
— Да. И това трябва да стане заради мене.
В същия миг до вратата дойде и Елисавета.
— Късно е, късно е… Неочаквано се разнесе гърмеж.
Когато изкъртиха вратата, намериха Владимир прострян на пода, целият потънал в кръв. Вера и Елисавета коленичиха до него.
— Вера, любима моя! — каза Владимир.
— Владимире, мили мой Владимире! — извика Вера и го прегърна, за да го целуне за последен път.
Сълзи потекоха от очите й.
— Умря, свърши вече! — каза тя, задавяйки се от плач.
CXVI. ПОСЛЕДНИ ДНИ
Вървят дните и хората един по един си заминават, оставяйки след себе си само спомени за близките си, но и те постепенно се, заличават. Делата на тия хора биват записани само от историята.
Ала дните, в които императорите умират от неестествена смърт, са написани с черни букви.
Заплашванията на нихилистите към руския император и после не са престанали. И без ръководството на Михаил Бакунин, който посвети дните си на тих семеен живот с Ло, нихилистите не спряха своите действия.
Елисавета не живя много. Последните си дни тя прекара в манастира на Наталия Кардова, като беше почитана и обичана от всички.
Княгиня Вера не се задоми. Тя беше утехата на баща си, който не можеше да забрави нещастния си син. Остана любимка на целия народ, който я наричаше Петербургския ангел.
Данишев и Лидия живееха с децата си щастливо, след като той напусна длъжността в Петербург и се преселиха в имението си, където водеха тих и спокоен живот.
Добрата Петровна се пресели в Англия. Там тя живееше заедно с Бакунин. Фелзингер, който също живееше в Лондон, често ги спохождаше. Между сънародниците си той си спечели име на учен.
По лондонските улици се вижда също така едно бедно същество, което някога е било законна съпруга на директора на петербургската полиция Ашинов. Блазнена от своята суетност, Франциска вършеше все нови и нови грехове и свърши живота си в болница, както става с жените от този род.
На една височина в Гачини, недалече от църквата, се намира гроб, над който печално се е надвесила една върба. Цялата околност има вид на градина. Гробът е обиколен от цветя. Този гроб всеки ден биваше посещаван от едно миловидно женско същество. Жената с ангелско лице беше студена като лед. Сълзи капеха от прекрасните й очи и оросяваха гроба. Тази онещастливена от хората и самотна богомолка беше княгиня Вера. На западната страна на гроба се възправя кръст, на който със златни букви е издълбано името Владимир.
Всяко утро славейче капваше на върбата и сякаш с мелодичния си глас говореше: Клетият Владимир. Хубавите цветя и росната трева благоухаеха и сякаш искаха да кажат: Нещастна Вера!