Всички тези ужаси, всички тези опасности, които вледеняват сърцето и душата ни като неописуема магия, са нищо в сравнение с ужасната пустиня на сибирския път, където се разиграват сцени, от които кръвта ни се бунтува и от които се ужасява и плаши цялото човечество.
Какво е онова там, в гъстата мъгла, онова, което постепенно се движи през снежните равнини като бял мъртвешки саван, онова, което постоянно се приближава и се чуват дрънкане на окови и странните песни на смъртта?
Това е керванът на заточениците, който се движи към страната на бедите, отчаянията и нещастията — Сибир.
Една група нещастници, залепени един о друг и вързани с тежки окови, газеше дълбокия сняг. Зад нея вървяха казаците, които — без сърце и съжаление — гледаха навъсено това тъжно шествие, което се движеше полека все напред и напред.
Лицата на тези нещастници бяха повехнали и бледни, по тях личаха следите на дълготрайни мъки, тежки душевни болки и лишения. Нито следа от надежда не се забелязваше по тези мрачни лица. Тъпо безразличие бе изписано по тях. Мъжете бяха облечени с дрехи от най-лоши платове. Жените бяха облечени с дрехи от същата материя. Ако пътуването продължеше още няколко дена, тези тънки дрехи щяха да се изпокъсат и тогава едва ли щяха да опазят от студа разтрепераните тела.
Пътят, който тези нещастници трябваше да изминат, бе неизмерно дълъг: често траеше една година, докато керванът на осъдените стигне до Азиатския Сибир. Животът, който заточениците прекарваха в течение на тази година, може да се предаде с малко думи. В нашия разказ ние ще се ограничим да кажем, че от заточениците, които руското правителство изпращаше в Сибир, едва ли пристигаха и половината, останалите още по пътя умираха. Умираха тези окаяници от немилостивите обноски на грубите казаци, от недостиг на храна, от силния студ и от тифуса, който върлува в станционните тъмници, където затварят осъдените.
Между руските провинции Перм и Тоболск, недалече от село Марково, в една изсечена гора се издига стълб, висок 10 — 12 стъпки. Той показва границите на Сибир. На никое друго място в света не са увековечени тежките спомени на пътниците и техните чувства, както тук, в този малък изпосечен шумак, в подножието на този тайнствен стълб.
Той се нарича Стълб на сълзите.
Нито една от границите на света не е била свидетелка на толкова човешки нещастия. Нито край една от тях не са минали толкова съкрушени човешки сърца, както тук, където стотици хиляди божи създания — жени и деца, князе, благородници и селяни — се прощаваха завинаги с отечество и милия си роден кът.
Тъй като има граница между Европейския и Азиатския Сибир, то тук винаги е било разрешено на заточениците да си поотпочинат и да кажат последно сбогом на своите мили, оставени в отечеството.
При този пограничен стълб всеки ден се разиграваха тъжни и жалки сцени.
Съкрушени, побледнели и изнурени, останали без всякаква надежда, заточениците даваха малко разтуха на мъките си. На колене те прегръщаха земята на милото си отечество или впиваха устни в студения стълб. Едни шепнеха молитви, други вдигаха ръце и тихо кълняха света, хората и живота; трети пък се приближаваха до стълба и с разтреперана ръка искаха да изрежат на подножието му страшния знак на хорските беди и нещастия — думи, пълни с болка и отчаяние.
Няколко седмици след Нова година — тъкмо на разсъмване — до Стълба на сълзите пристигна керван със заточеници и един груб глас извика: „Почивка!“
Оковите задрънкаха и осъдените, уморени от дългия път, изпопадаха на покритата със сняг земя. Простите дъсчени коли, на които бяха натоварени жените, болните и децата, спряха и в миг тази тъжна група оживя.
Няколко минути и пламъкът на запаления огън блесна и около него се наредиха казаците. Горките осъдени хвърляха отчаяни погледи на този хубав пламък, който можеше да ги стопли. Керванът се наричаше „смесен“. Той бе образуван от политически емигранти, мъже и жени; ще рече — от такива, които са били съмнителни за руското правителство, та затова ги бе откъснало от милия им поминък, за да ги закопае завинаги в студения Сибир. Имаше и престъпници, изроди на човечеството, които бяха зацапали душите си с кръв или с някое друго грозно престъпление.
Двама от заточениците, за които имаше заповед да бъдат наблюдавани внимателно, бяха отделени предпазливо от останалите; заеха място до една елха, отрупана със сняг.