А сега животът му не изисква повишен адреналин в кръвта. Когато много се вживяваш, адреналинът бликва и те завладява. Сега той има подходяща работа — не някаква шантава „кариера“, която ти гълта времето и те яде отвътре — а място, където отива да върши нещо разумно, където му плащат, прибира се вкъщи и не се налага да мисли върху работата си. Има си и двама приятели — Мозес и Пико, чудесни момчета. Пийва си умерено, понякога и малко повече, но това са предимно доброкачествени концентрати или тъмно пиво и можеш да държиш положението под контрол.
Всичко друго — амбиции, любов, дълг (каквото и да се разбира под това) — е детинщина. Като тази на Еди например, който, общо взето, съществено се различаваше от Харди в разбиранията си за живота, макар накрая да се осъзна. А Харди беше минал през това. Съществените неща не са реални за децата. Те за тях са патерици, наочници, които им пречат да се движат и да виждат. Харди доказа това, като се откъсна от всички тях и оцеля. Съхрани се. Е, може би се беше плъзнал по повърхността, но поне беше избегнал големите плитчини, скритите рифове, чудовищата, притаени в дълбочините.
Ето, Диз, рече си Харди, ти отиде в Кабо, защото всичко беше толкова прекрасно, защото реализацията е самата същност на твоето съществуване.
— По дяволите всичко! — отсече той, заслонил с ръка очите си от слънцето. — По дяволите всичко, Еди!
Проблемът беше защо сега се чувстваше така, сякаш му предстои да извърши нещо, независимо какво, да вложи смисъл в това, което ще извърши? Не биваше да допуска Еди или Еди и Франи да се вмъкват в него. Той не беше прозрял опасността, не беше подготвен за нея. Беше се надявал, че ги държи достатъчно далеч от себе си — бяха му просто познати, а не приятели.
Еди си отиде и нищо нямаше да промени това.
Но все пак нещо глождеше отвътре Харди, причиняваше му болка — нещо почти като спазъм, като винт, който се затяга в сърцето ти.
Простена и приседна на леглото.
Началото…
Преди четири години и половина. Навечерието на Нова година. Франи Макгайър беше тогава с няколко месеца по-млада от възрастта на пълнолетието — двадесет и една години — но Харди нямаше никакво намерение да я сваля.
Буйството вилнееше наоколо и се засилваше все повече. Франи сервираше ром и кола на барплота. Харди по своя, както сам се изразяваше, „шеговит начин“ поглъщаше всичко, което видеше пред себе си — бира, скоч, текила, джин. Истинско прасе!
Не се намери никой, който да закара до вкъщи този оскотял Харди. Това стори тихата, червенокоса сестра на Мозес, работодателят на Харди — много по-млада от брат си.
А после пристигна пред дома си след края на веселбата по случай Нова година, наистина завършила с достатъчно желание в себе си да забрави, че всички негови детинщини са вече в миналото и не го интересуват. Не я награби, а си изповръща червата — всичко, което бе погълнал. Накрая като му премина, той се усети, пробудил се в студената зора, че само я е целувал или по-точно се е опитвал. Ръцете му я бяха прегърнали през кръста, а главата му се беше сгушила в скута й — на предната седалка на стария му „Форд“.
Като се разделяше с нея, отвел я до нейното общежитие, тя каза:
— Надявам се да срещна някой като теб, Дизмъс, преди животът да го е погубил. Ще се омъжа за него веднага.
И го направи.
Той се казваше Еди Кокран и след около три срещи тя се появи с него в „Шамрок“. Извика Харди и прошепна: „Помниш ли какво ти казах?“, сякаш дотогава му беше казала само едно-единствено нещо.
Но той разбра какво имаше предвид тя.
Един неделен следобед бяха се събрали на барбекю у Мозес — апартаментът се намираше на покрива на сградата, с изглед към Хейт-Ашбъри.
— Какво? — бе попитал Харди. — Дума да не става!
— Същински братя — казваше Франи на Харди.
Не беше присъщо на Еди да спомене това. Той не поучаваше, а просто действаше.
— Хей, това е веднъж седмично, Диз — бе казал Еди в своя защита. — Дай ми почивка. Може да се окаже от полза. От това не боли.
Напротив, боли, рече си Харди. Ще те заболи, глупако! Твърде вероятно „малкият брат“ сега ще го навие на пръста си и ще го изкара вън от кожата му. Но въпреки това той не поведе спор с Еди — нямаше за какво да се спори с него по нито един въпрос.