Затвори очи.
Той наистина нямаше избор. Ако елиминират всички заподозрени, не можеше да поеме риска тя да спомене на някого за понеделник вечерта. Тя беше единствената, която можеше да го обвърже по някакъв начин със смъртта на Еди, но сега или… — Кавано погледна часовника си — Роуз ще свърши най-късно след десет минути.
Кавано отиде в кухнята, взе бележката, написана от нея и внимателно откъсна онази част от листа, която беше след името й. Сложи точка след думата „извинявайте“. Бележката сега гласеше: „Отци. Извинявайте. Ще Ви изоставя. Роуз“.
Това ще свърши работа.
Върна се в библиотеката и постави бележката на стола на отец Дитрик. Отиде в тоалетната, драсна клечка кибрит, подпали остатъка от листа с по-нататъшния текст на бележката и го държа, докато качествената хартия се сгърчи в черна пепел. Когато пламъкът доближи пръстите му, той пусна ъгълчето, което бе държал в клозетната чиния и дръпна ръчката за водата. Изчака. Когато водата спря да тече, изтри чинията с тоалетна хартия и отново пусна водата.
Трябваше бързо да реши какво да прави, когато Роуз измъкна жълтия си бележник. Не биваше да допуска косвени улики във връзка с бележката — някой можеше да ги открие. Не жълто листче от бележника на Роуз, а изискана по качество бяла хартия решаваше въпроса, насочваше към благоприятния за него отговор.
В тоалетната се долавяше лек мирис на изгоряло, затова той отвори прозорците да се отърве от миризмата. Погледна часовника си. Бяха изминали само дванадесет минути. Роуз навярно беше още жива.
Беше важно да си осигури алиби и спокойствие. Той никак не се чувстваше като човек, който в момента убива някого. Излезе през страничната врата на свещеническия дом, мина пред черквата и влезе в училището. В канцеларията секретарката на директорката, мисис Ранджи, индийка по националност, стана да го посрещне.
Той изрече обичайната си шега и каза, че се е отбил в училището, за да разбере има ли някакви нови подробности около годишния акт, които го интересуват, и ако има такива, би желал сестрата да му позвъни по телефона. Седнал на бюрото на сестрата, той хвърли поглед на няколко писма, после запита мисис Ранджи кога започва следващото междучасие. Тя погледна към стенния часовник. Добре. След петнадесет минути? Не, това е дълго чакане. Ще се свърже със сестрата по-късно. Тръгна си, тананикайки високо някаква песничка.
Бяха изминали двадесет и шест минути. Отиде до гаража и отвори ключалката, затаи дъх и пристъпи вътре. Натисна ключа до вратата и запали лампата. Роуз беше в седяща поза, облегнала се на вратата на автомобила и приличаше на заспала.
Сега той се придвижи бързо, взе кошницата за пикника, поставена зад мястото на водача. Задъхваше се.
Озовал се отново вън с кошницата в ръка, той спря до вратата на гаража, заключи го и погледна назад към училището, а после към свещеническия дом. Никаква следа от никого. Прекоси паркинга.
Три сандвича. Един за него, един за Дитрик и един за отец Пол. Разви ги и ги сложи в чиния в хладилника. Той беше спец по правдоподобните постъпки. Всеки щеше да заключи, че Роуз, решила да сложи край на живота си, внезапно е намислила преди това да приготви обяда за отците. Кавано върна туршията в буркана, изми чантата с ципа и я захвърли в кофата за отпадъци. Изгреба картофената салата и я върна при другата, която бе оставена в хладилника.
Сега той дишаше тежко, нервите се бяха обадили, отново тръгна през паркинга. Като измина две трети от разстоянието по него, извика името на Роуз. Затича се към гаража и преструвайки се на обзет от паника, отключи и прие вида на човек, който е направил ужасяващо откритие.
— Роуз! — извика той отново.
Последен оглед на сцената. Допря длан до все още топлото чело на Роуз. Тя беше издъхнала тихо — доволен беше от това. Прекръсти я, даде й своята благословия, нещо като последен обред за нея. После се върна с бързи стъпки в къщата. Откри с изненада, че плаче. Но не се опита да спре плача си. Това беше съвсем подходящо. Защо пък да не плаче?
А и то щеше да прозвучи много правдиво за полицията, като се обади на №911.
32.
Стивън вярваше, че майка му наистина се старае.
След като татко и Джоуди излязоха, тя дойде в стаята му и му говори, или по-скоро се помъчи да му поговори за малко. След като го остави, за да си върши домакинската работа или нещо друго, той се запита каква ли е била тя като тийнейджър, дали изобщо е бягала от къщи. За пръв път си мислеше такова нещо и му беше малко трудно да си го представи — мама крещи за Елвис Пресли (както беше признала) и дали се е срещала с друг освен с татко.