Тя ще му прости. Животът му отново ще придобие смисъл.
Пъхна ръце в джобовете си и пое назад към будките за събиране на пътната такса.
4.
Харди бе обичал своята „Сузуки Самурай“, когато си я купи, но като научи, че тя се клатушка при силен вятър и при ниски температури, я прекръсти на „Сепуку“. Сега я паркираше на ъгъла на Десета улица и Линкълн. Краткотрайното слънце, което го бе накарало да се надигне от леглото, отдавна беше се скрило. Мъглата, юнският мраз се чувстваха във всяко кътче тук, кръжаха и напираха с вятъра. Харди придърпа плътно зеленото си палто около врата.
Загледа се във фирмата на работното си място. На нея пишеше: „Малкият Шамрок11, съществува от 1893 г.“. Замечта се при тази оригинална идея на създателя й. Тя остроумно бе оформена като детелина.
Самата фирма бе поставена на мястото си над двукрилата летяща врата през 1953 година, а зелената й боя се бе олющила с течение на времето и сега на нея бяха останали само буквите „ле рок“ от „Дъ Литъл Шамрок“. Добро хрумване, реши Харди за формата на табелата. Ако вместо това беше изобразена като Гибралтар, хората щяха да си мислят, че барът носи името на скалата или на някоя френска дума, която означава скала: „Льо рок“. И че е трябвало да напишат с главно „L“. А и неоновото осветление е трябвало да се ремонтира основно.
Но не, реши той, това подхожда на „Шамрок“. Барът не беше в истинския смисъл на думата западнал, ала не беше държал кой знае колко на външния си вид. Той беше квартален бар и Мозес Макгайър, приятел и шеф на Харди, собственик на бара, не искаше да привлече в заведението си нежелани посетители (туристи) чрез изобилие на папрати, видеоигри и яркоцветни надписи. „Шамрок“ беше ирландски бар за мятане на стрелички, независим от политическите възгледи на своите посетители ирландци. Предлагаше по някоя и друга глътка неподправено и неоводнено питие (съвършено чисто) и печелеше почтено от клиентелата си — местни хора, мъже и жени. Харди работеше тук по цели дни, от вторник до събота, от два до осем часа, вече повече от седем години.
Когато той беше вечер на работа, Мозес Макгайър го дублираше от шест до два през нощта, а после и по време на пропъждането на клиентите и почистването, което понякога завършваше с почерпка след работно време. В неделите и понеделниците една около тридесетгодишна хубавица с гарвановочерни коси на име Лин Лийш, с осемнадесетинчова талия и над двойно по-широк от талията ханш, караше по две смени наведнъж и привличаше собствена клиентела. Но беше добра барманка, истински спец в работата си. Мозес не би могъл да намери друга като нея.
Още не беше настъпило пладне. През повечето дни Харди идваше по обед да отвори бара и да подреди едно друго за десет-петнадесет минути. Днес, като си мислеше за бара и за това, че снощи бяха затворили без да почистят, реши да дойде тук и да убие малко време.
Избърса барплота, обели кората на лимоните с малко пикелче, наряза лаймите, провери утаителните резервоари и поднови запасите зад барплота. Беше се наливал половина сутрин с „Гинес“ и разбивал каймак за омразното му така наречено ирландско кафе, за което проклинаше Стан Делаплейн, бара „Буена виста“ и летището на Дъблин.
В предната част на заведението бяха останали неприбрани чаши и бутилки след бързото затваряне предишната вечер. Някои маси не бяха забърсани.
Маркировъчната каса. И с нея не беше приключено предишната вечер. Харди отново напълни до половина чашата си.
Някой почука, докато той пресмяташе парите. През вратата видя, че това е един пенсиониран учител, редовен посетител на име Томи, който не би трябвало да го безпокои по това време.
— В два часа — извика му Харди и му посочи два пръста.
Томи кимна и бавно се отдалечи, като мина покрай витрината на заведението.
Харди продължи да пресмята на маркировъчната каса. Погледна часовника си — 12:20 часа.
Карай по-бавно, каза си той.
Но не го направи. След още пет минути беше готов да отваря.
Седна на столчето зад барплота. Времето тегнеше като същински тон и не намаляваше тежестта си. Харди не искаше в такъв момент да се отдава на мисли, да разсъждава за необичайното неспокойствие, което го гнетеше. За амбицията, свързана с любовта, която си бе отишла. Най-вече не му се искаше да мисли за абсурдния идеалист Еди Кокран и съпругата му Франи. Не искаше да мисли, че би могло да бъде важно да помогне на Франи по някакъв начин — може би да й се попречи да изгуби това, което той бе изгубил.