— Чуй, зная, че това прилича на принуда, но… — Затърси думи. — Но ще можеш ли да дойдеш тук? Аз съм толкова… Не зная. Това ще ми помогне много.
Тя не му отговори веднага. Той не се учуди, че се е унесла в мисли — второ самоубийство наскоро след това на сина й. Когато Ерин беше нужна някъде, тя се отзоваваше. Само с едно изключение — когато се касаеше за него. Но той сега не мислеше върху това.
— Извинявай — каза той, — забрави го. Не зная какво приказвам. Не е честно към теб.
— Не, не е това — отвърна тя прикрито, етично лъжейки свещеника. — Просто си мислех за Стивън. — Кавано не каза нищо, остави я сама да решава въпроса. — Добре, Джим — прибави тя. — Ще дойда след няколко минути.
Веднага щом затвори телефона, Кавано взе от куката резервните ключове на Дитрик, прекоси свещеническия дом и излезе през главния вход. Колата, купена преди година — „Хонда Акорд“ — потегли моментално. Пътуването до дома на семейство Кокран ще трае по-малко от три минути. Ако побърза и разчете правилно времето, ще извърши всичко както трябва и ще се прибере за петнадесет минути.
34.
Отец Пол седеше на асфалта в сянката на гаража с гръб към постройката. Отец Дитрик се беше облегнал на капака на мотора на една от полицейските коли и бе приседнал, сякаш спеше, скръстил ръце върху сутаната си.
Веднъж, по време на второто си мисионерство, отец Пол бе пристигнал на местоназначението си, едно село на индианците Тукуиа, недалеч от Табатинга, на границата между Бразилия и Перу (като че ли националните граници имат някакво значение сред дебрите край Амазонка). Беше пристигнал сякаш специално, за да наблюдава публичната екзекуция на един крадец, по време на която в карнавална атмосфера повечето мъже на племето се бяха събрали в кръг, затворили в средата му осъдения, стеснявайки кръга и налагайки го с яки сопи, ръгайки го в лицето, очите, гърлото и слабините. Когато мъжът накрая рухна на земята, всички членове на племето от двата пола — от най-малкото дете до най-възрастната старица — поред налагаха проснатата фигура, докато тя се превърна в кървава пихтия върху прашния и издълбан от коловози път. Отец Пол реши, че не е разчел добре времето на пристигането си. Червата го боляха от храната, погълната в самолета, а шокът за своята култура, който получи тук с тази вездесъща смърт, на това цивилизовано място, беше едва ли не по-силен от онзи, причинен от екзекуцията. Тези пътувания до родината, за да измоли средства — по едно на всеки две години — бяха нещо като презареждане на батериите му. Храната, виното и разговорите тук бяха за него отдих от безкрайната монотонност и мизерия на живота сред девствените лесове.
Но прекалено дългото пребиваване сред тези лесове породи мисъл и тя проникна дълбоко в него. Всички тези украшения на цивилизацията — асфалтът, красивата черква, моравите, колите, дрехите и тъй нататък са дело на човешката ръка. Не непременно фалшиви, но несъществени за най-човешкото — справянето със смъртността, страха от самотата, нуждата от любов.
Много му липсваше неговата любима, Сарита.
Тук, макар и само на теория, се криеше причината защо го връщаха от време на време в родината — да не се превърне в дивак от племето. Да не забравя каква е неговата мисия: да проповядва завета на Исус Христос сред нищите и да се мъчи да ги убеди, защото те нямаха надежда да променят жалкото си състояние, в което имаше поне благородство и святост.
Отец Пол въздъхна, изпотен дори на сянка. Боеше се, че губи вярата си в Бога, че може би вече се е превърнал в марксист. Когато се натъкнеше на смърт като тази, през първите мигове на неговата, така да се каже, отпуска, то имаше силата на завет, който гласеше: „Не позволявай да бъдеш оплетен в мрежите на това, което само привидно изглежда като сигурност в цивилизования свят. Всичко това е прекалено скучно“.
Стана прав. В гаража никой не бе преместил жената. Дори при тези четирима униформени полицаи и трима медицински работници никой като че ли не беше склонен да действа. Те се навъртаха наоколо в две групи и си приказваха.
Отец Пол отиде при отец Дитрик, който все така се бе облегнал на колата, с ръце скръстени върху сутаната. По пътя от летището те бяха прекарали приятно времето — Дитрик беше очарован като всеки, който никога не е пътешествал от разказа на отец Пол за последната му мисия и за пътуването му обратно. Той оправда напълно очакванията на Пол — приятен млад човек (въпреки че бяха почти връстници!) с естествен, отшелнически ентусиазъм и искреност, когото мисионерът можеше да понася, защото търпимостта на един благ човек като самия него, беше качество, което той ценеше.